мътносивкав цвят. Изчезнаха вратите, изчезнаха прозорците, та дори и прашните пердета и оплютите от мухите картини по стените.
— И какво ако Хиреадан се усети? — зловещо се намръщи тя. — Ще хукне да помага? През моята бариера няма минаване. Обаче те уверявам, че елфът няма да хукне наникъде, с нищо няма да ми навреди. С нищо. Защото е очарован от мен. Не, работата не е в никакви магически похвати, научени от дебелите книги, не съм го омагьосвала. Този глупак се влюби в мен. Ти не знаеше ли? Та той дори искаше да извика Беау на дуел, представяш ли си? Елф, ама ревнивец. Това не се среща често. Не случайно избрах тази къща, Гералт.
— Беау Берант, Хиреадан, Ердил, Лютичето. Ти наистина избираш най-късия път до целта. Но от мен няма да успееш да се възползваш, Йенефер.
— Ще се възползвам, бъди сигурен. — Магьосницата стана от леглото и тръгна към него, като грижливо заобикаляше изографисаните на пода знаци. — Нали ти казах, че ми дължиш нещо за лечението на поета? Нищо работа, искам ти само дребна услуга. След това, което съм намислила, веднага ще изчезна от Ринда, обаче тук има неколцина, няколко… нека ги наречем неуредени дългове. Обещала съм това-онова на някои хора, пък аз винаги изпълнявам обещанията си. И понеже няма да смогна да направя това лично, ти ще ги изпълниш.
Той се бореше, бореше се с всичка сила. Напразно.
— Не се съпротивлявай, вещерю — усмихна се тя ехидно. — Няма смисъл. Имаш силна воля и добри съпротивителни сили срещу магия, но не можеш да се бориш срещу моите заклинания. И не ме разсмивай. Зарежи опитите да ме покориш с демонстрации на непоклатимо и гордо мъжество. Единствено на тебе ти се струва, че си непоклатим и горд. Заради приятеля си би направил всичко и без вълшебство, би платил всяка цена, би целувал обувките ми. Пък и нещо друго, ако ми беше хрумнало да се развличам. — Той мълчеше. Йенефер стоеше и се подсмихваше, а пръстите й палаво се разхождаха по звездата от обсидан, обсипана с елмази, която красеше лентата на шията й.
— Още в спалнята на Беау, когато разменихме с теб няколко думи, разбрах що за стока си — продължи монолога си тя. — И разбрах как точно ще те накарам да платиш. В Ринда всеки би могъл да уреди вместо мен моите дългове, да речем Хиреадан. Но ти ще го направиш, защото си длъжен да ми платиш. За престореното високомерие, за каменното изражение и за сарказма. За увереността ти, че можеш да стоиш лице в лице с Йенефер от Венгерберг и да я смяташ за самовлюбена проста и пресметлива вещица, като същевременно се пулиш в сапунисаните й цици. Плащай, Гералт от Ривия!
Тя се вкопчи с две ръце в косите му и жадно впи устни в неговите, като вампир. Медальонът на шията на вещера бясно се задърпа. Гералт изпита чувството, че верижката се скъсява и стиска гърлото му като примка. Теменужените очи на магьосницата изчезнаха и той потъна в мрака…
Гералт стоеше на колене. Йенефер му говореше с благ, нежен глас.
— Запомни ли?
— Да, госпожо.
Това беше собственият му глас.
— Тогава върви и изпълни поръчението ми.
— Слушам, госпожо.
— Можеш да ми целунеш ръка.
— Благодаря, госпожо.
Той запълзя към нея, както си беше на колене. В главата му бръмчаха десетки хиляди пчели. От ръката й струеше аромат на люляк и касис… Блясък. Мрак.
Перила, стъпала. Лицето на Хиреадан.
— Гералт! Какво ти е? Къде отиваш?
— Трябва… — изрече собственият му глас. — Трябва да вървя…
— О, богове! Вижте очите му!
Лицето на Вратимир, изкривено от смайване. Лицето на Ердил. И гласът на Хиреадан.
— Не, Ердил! Не го докосвай и не прави опити да го спреш. Разкарай се, Ердил! Махни се от пътя му!
Мирис на цъфнал люляк и касис… Врата. Потоци слънце. Жега. Задух. Мирис на люляк и касис.
„Ще има буря“ — помисли си той. И това беше последната му съзнателна мисъл.
6
Вещерът изруга.
— Най-после! — каза някой и вещерът усети как този някой го вдига и го подпира до влажната стена. — Вече бях почнал да се притеснявам. Толкова дълго беше в несвяст.
— Хиреадан? Къде… По дяволите, главата ми се пръска… къде сме?
— А ти как мислиш?
Гералт обърса лицето си с длан и се огледа. До отсрещната стена клечаха трима дрипльовци. Виждаше ги смътно, понеже се бяха свили колкото се може по-далеч от факлата, почти в непрогледния мрак. Под решетката, която отделяше цялата им група от осветения коридор, лежеше нещо, на пръв поглед наподобяващо купчина парцали. В действителност нещото беше старец с нос като дълъг клюн. Дължината на сплъстените му коси и състоянието на дрехите му говореха, че не е тук от вчера.
— Хвърлили са ни в ямата — заключи мрачно Гералт.
— Радвам се, че отново си в състояние да мислиш логично и да правиш изводи — подметна елфът.
— Дяволска работа… Ами Лютичето? Отдавна ли сме тук? Колко време е минало откакто…
— Не знам. Когато са ме хвърлили, аз също съм бил в безсъзнание. — Хиреадан скупчи малко слама и се намести по-удобно на нея. — Има ли значение?
— И още как, по дяволите. Йенефер… И Лютичето. Лютичето е там с нея, а тя се кани… Ей, вие там. Отдавна ли сме хвърлени тук?
Дрипльовците си зашушукаха нещо, но не отговориха.
— Да не сте глухи? — Гералт се изплю, все още не успяваше да се отърве от металния вкус в устата. — Питам ви кое време е сега? Ден или нощ? Сигурно знаете кога ви носят яденето?
Дрипльовците отново си зашушукаха нещо, разкашляха се.
— Оставете ни на мира, господине — каза накрая единият от тях, — и много ще ви моля да не ни заговаряте повече. Ние сме честни крадци, а не някакви си политически престъпници. Не сме се опълчвали срещу властта. Само сме крали.
— Ъхъ — подкрепи го вторият. — Вие си имате ваш ъгъл, ние — наш. Всяка жаба да си знае гьола.
Хиреадан изсумтя. Вещерът се изплю.
— Така си е — избоботи дългоносото старче със сплъстената коса. — В пандиза всеки си пази ъгъла и се държи при своите.
— А ти, дядка — попита подигравателно елфът, — кого поддържаш? Честните или политическите?
— Никого — гордо отвърна старецът. — Понеже съм невинен.
Гералт отново се изплю.
— Хиреадан — попита той, масажирайки слепоочията си, — това с опълчването срещу властта… истина ли е?
— Напълно. Нищо ли не си спомняш?
— Сещам се, че излязох на улицата… хората ме заглеждаха… После… После влязох в някакъв магазин…
— Заложна къща — сниши глас елфът. — Там влезе. И веднага заби юмрук в лицето на собственика. Здравата го измлати.
Вещерът сдържа напиращото на устните му проклятие.
