Горе изскърца врата. Йенефер бе застанала на стълбите, подпряна на перилата.
— Ще дойдеш ли за малко, вещерю?
— Разбира се.
Магьосницата опря гръб на вратата на една от най-зле обзаведените стаи, в която бяха настанили страдалеца трубадур. Вещерът се доближи безмълвно и я погледна. Видя, че лявото й рамо е леко по-високо от дясното, че носът й е малко дълъг, а брадичката й е по-остра, отколкото трябва. И веждите й не бяха съвсем успоредни… А очите… Прекалено много детайли виждаше. И абсолютно напразно.
— Какво става с Лютичето?
— Съмняваш се в способностите ми?
Той продължи да я гледа. Тя имаше снага на двайсетгодишна девойка, но той предпочиташе да не гадае каква е истинската й възраст. Не, невъзможно бе да се отгатне каква е била преди и какво са оправяли по лицето и снагата й. Той престана да мисли по въпроса защото нямаше смисъл.
— Талантливият ти приятел ще оздравее — каза тя. — Гласовите му способности ще се възстановят.
— Безкрайно съм ти благодарен, Йенефер.
— Тепърва ще имаш възможност да го докажеш рече тя с усмивка.
— Мога ли да вляза при него?
Тя леко се забави с отговора. Гледаше със странна усмивка Гералт и почукваше с пръсти по касата на вратата.
— Разбира се, заповядай.
Медальонът на врата на вещера завибрира. На пода в центъра на стаята лежеше стъклена топка с размерите на малка диня, която пръскаше млечнобяла светлина. Топката бележеше средата на звезда с девет лъча, прецизно нарисувана така, че върховете им да докосват ъглите и стените на стаята. Вътре в звездата беше нарисувана пентаграма, украсена по краищата с черни свещи, забучени в свещници със странна форма. Черни свещи бяха запалени и от двете страни на леглото, до възглавницата на Лютичето, който лежеше завит с овчи кожи. Дишането му беше спокойно, нямаше ги вече стоновете и хриповете, а вместо гримасата на болка върху лицето му цъфтеше блажена усмивка на идиот.
— Той спи — каза Йенефер. — И сънува.
Гералт се вгледа по-внимателно в изображенията, изрисувани на пода. Скритата в тях магия се долавяше, но той знаеше, че тя дреме, все още непробудена. Досущ като дихание на спящ лъв, в което се усеща затаеният до първия удобен момент рев на хищен звяр.
— Какво е това, Йенефер?
— Капан.
— За кого.
— В този миг за теб. — Магьосницата завъртя ключа в ключалката, после го поклати в ръка и той изчезна.
— И така, аз се хванах — студено каза той. — А после какво? Ще посегнеш на моята невинност?
— Да ти имам самочувствието — Йенефер приседна в края на леглото. Лютичето, все още ухилен като кретен, тихо изстена. Несъмнено стон на блаженство.
— Какво има, Йенефер? Ако това е игра, не съм наясно с правилата.
— Казах ти, че винаги получавам каквото искам — рече тя. — Стана така, че желанието ми е да получа онова, което притежава Лютичето. Вземам го и пътищата ни се разделят. Не се бой, няма да му сторя нищо лошо…
— Изографисаното от теб на пода е стръв за демони — прекъсна я Гералт. — Там, където призовават демони, винаги се причинява вреда някому. Няма да допусна това да се случи.
— … и косъм няма да падне от главата му — продължи магьосницата, без да обръща внимание на думите му. — Гласът му ще стане още по-хубав и той ще е страшно доволен, дори щастлив. Всички ще сме щастливи. И ще се разделим без съжаление, но и без лоши чувства.
— О, Виргиния — простена Лютичето, без да отваря очи. — Гърдите ти са прелестни, по-меки от лебедов пух… Виргиния…
— Да не е превъртял? Бълнува ли?
— Сънува — усмихна се Йенефер. — И сбъдва в съня мечтата си. Сондирах мозъка му от край до край. Не че имаше кой знае какво за сондиране. Малко простотии, няколко желания, сума ти поезия. Обаче не е там работата. Печатът, с който е била запечатана бутилката с джина, Гералт. Знам, че е у теб, а не у трубадура. Ще те помоля да ми го дадеш.
— Защо ти е?
— Ами как да ти го кажа… — кокетно се усмихна магьосницата. — Може би така: това не ти влиза в работата, вещерю. Такъв отговор устройва ли те?
— Не — усмихна се на свой ред вещерът. — Не ме устройва. Но не го взимай много навътре, Йенефер. Не е лесно да се задоволят изискванията ми. Досега се е удавало само на личности над средното равнище.
— Жалко. Защото излиза, че ще си останеш незадоволен. Какво да се прави. Дай печата. И не ми се хили така. Защото не ти отива нито на красотата, нито на прическата. Ако си пропуснал да забележиш, знай, че точно сега е удобният момент да получа благодарността, която ми дължиш. Печатът е първата вноска за гласа на певеца.
— Виждам, че си разбила цената на доста вноски — отбеляза той студено. — Добре. Това можеше да се очаква и аз го очаквах. Но нека бъде честна сделка, Йенефер. Аз съм купил помощта ти, значи аз ще платя.
Тя изкриви устни в усмивка, но погледът на теменужените й очи си остана все така студен.
— В това можеш да не се съмняваш, вещерю.
— Аз — повтори той, — а не Лютичето. Ще го преместя на някое безопасно място. После ще се върна и ще ти платя първата и следващите вноски. Що се отнася до първата… — Той пъхна ръка в тайното джобче на колана си и извади печата със звездата и пречупения кръст. — Заповядай. Но не като първа вноска. Приеми го в знак на благодарност от един вещер за това, че макар и пресметливо, все пак си се отнесла към него по-доброжелателно, отколкото биха се отнесли повечето ти посестрими и събратя. Приеми го като доказателство за добра воля, предназначено да те убеди, че след като се погрижа за безопасността на приятеля си, ще се върна тук, за да уредим нашите сметки. Пропуснал съм да забележа скорпиона в букета цветя, Йенефер. И съм готов да си платя за тази своя немарливост.
— Прекрасна реч — магьосницата кръстоса ръце на гърдите си. — Трогателна и патетична. Но за съжаление изречена напразно. Лютичето ми трябва и остава тук.
— Той вече се сблъска с оня, когото смяташ да довлечеш тук. — Гералт посочи изрисувания под. — Когато успееш да докараш джина, въпреки всичките ти обещания Лютичето ще си изпати, може би дори повече. Теб те интересува само онова чудо от бутилката, нали така? Понеже имаш намерение да го направиш свое притежание и да го накараш да ти робува? Прави каквото искаш, докарай ако щеш десет демона. Но без Лютичето. Ако го сложиш на топа на устата, сделката няма да е честна, Йенефер, и губиш правото си да искаш отплата. Няма да допусна… — И изведнъж млъкна.
— Интересуваше ме кога най-после ще се усетиш — тихичко се изкиска магьосницата.
Гералт се напрегна, концентрира цялата си воля, стиснал до болка зъби. Безуспешно. Стоеше като парализиран, внезапно превърнал се в каменна статуя, в забит в земята стълб. Без да може да помръдне дори пръстите в обувката си.
— Знаех, че ще успееш да парираш магията, ако бъде хвърлена открито — каза Йенефер. — Освен това бях наясно, че преди да предприемеш каквото и да било, ще се опиташ да ме предразположиш с красноречието си. Докато дрънкаше, надвисналото над теб заклинание действаше и лека-полека те пречупваше. Сега можеш само да говориш. Но вече няма нужда да се напъваш да ми се харесаш. Знам, че си сладкодумен. Затова се спри, само ще развалиш ефекта от казаното досега!
— Хиреадан… — с мъка рече Гералт, все още опитвайки се да се пребори с магическата парализа. — Хиреадан ще разбере, че си замислила нещо. Бързо ще схване, всеки момент ще заподозре, защото ти няма доверие. При това от самото начало…
Магьосницата направи плавен жест с ръка. Стените на стаята се замъглиха и придобиха еднообразен
