каменния под, сред парчетата на глинено гърне, ниско навел глава, пълзеше чисто гол мъж.
— Ябълков сок, мамка му — едва разбираемо избръщолеви той, въртейки глава като овен, който по погрешка е ударил рогата си в крепостна стена. — Сок… от ябълки… желае… Къде са слугите?
— Какво желаете? — учтиво се поинтересува вещерът.
Мъжът вдигна глава и изхълца. Очите му бяха кръвясали и гледаха тъпо.
— Тя желае ябълков сок — съобщи той и се надигна с усилие, подпря се на печката, след което седна на покрилата с овча кожа ракла. — Трябва да й се занесе горе, че…
— С търговеца Беау Берант ли имам честта да разговарям?
— По-тихо — рече мъжът, изкривил болезнено лице. — Стига си вдигал врява. Слушай, там, в бъчвата… има ябълков сок. Сипи в нещо… и ми помогни да изкача стълбите, става ли?
Гералт сви рамене и състрадателно поклати глава. Лично той избягваше пиянските истории, но състоянието, в което беше изпаднал търговецът, не беше нещо непознато за него. Намери сред съдовете кана и оловна халба и загреба сок от бъчвата. Чу хъркане и се извърна. Голият спеше сладко с клюмнала на гърдите глава.
На вещера му хрумна подличката идея да го плисне със сок, за да го събуди, но веднага размисли. Взе каната и излезе от кухнята. В края на коридора зърна масивна, инкрустирала врата. Открехна я предпазливо, точно толкова, колкото да се вмъкне в стаята. Вътре беше тъмно като в рог, ето защо му се наложи да разшири зениците си. И тутакси запуши нос.
Застоялият въздух бе натежал от миризмата на прокиснало вино, запалени свещи и презрели плодове. И беше примесен с ухание на люляк и касис.
Гералт се огледа. Масата насред стаята беше отрупана с кани, гарафи, потири, бокали, чаши с високи дръжки, сребърни блюда и вази, чинии, вилици и ножове с дръжки от слонова кост. Измачканата, изхлузила се на една страна покривка, тук-там колосана от восъка, прокапал от свещниците, беше изпъстрена с лилави петна. Корите от портокал проблясваха като цветчета сред купищата костилки от сливи и кайсии, дръжчици от круши и останали без грозде чепки. Единият потир беше прекатурен и счупен. Другият, здрав, беше пълен наполовина с течност, в която бе топнат пуешки кокал. До потира стоеше черна обувчица с висок ток, изработена от кожа на василиск. На света нямаше по-скъпа кожа за обувки.
Втората обувчица се търкаляше под масата върху небрежно захвърлената черна рокля с бели дипли и бродерия на листенца и цветенца.
За миг Гералт се спря нерешително, бореше се с желанието да се извърне и да си тръгне. Но в такъв случай пазачът щеше да си е изпатил напразно. А вещерът не обичаше да прави каквото и да е напразно. В ъгъла на стаята забеляза вита стълба, на чиито стъпала лежаха четири повехнали рози и изцапана с карминено червило и вино салфетка. Уханието на люляк и касис стана по-силно.
Стълбата водеше в спалня, чийто под бе покрит с голяма рунтава кожа. Върху нея небрежно беше просната бяла риза с дантелени маншети, а до нея бяха захвърлени няколко бели рози. И черен копринен чорап. Вторият чорап беше овесен на една от четирите резбовани подпори, крепящи балдахина над ложето. Барелефите изобразяваха фавни и нимфи в най-различни пози, някои от които доста интересни. Имаше и смешни, направо идиотски. Много от позите се повтаряха.
Гералт силно се изкашля, загледан в щедро бликналите изпод одеялото къдрици. Завивката се размърда и изстена. Гералт се изкашля отново, още по-силно.
— Беау? — избръщолеви лавината от черни къдрици. — Донесе ли ми сок?
— Донесох.
Къдриците се отметнаха, за да разкрият бледо тясно лице с остра брадичка, теменужени очи и тесни, леко изкривени в капризна гримаса устни.
— Ох… — устните се изкривиха още по-силно. — Умирам от жажда.
— Моля.
Жената се измъкна изпод завивката и седна. Имаше хубави рамене и красива шия, украсена с лента от фино кадифе с искряща от елмази брошка с формата на звезда. Освен лентата жената не носеше друго.
— Благодаря. — Тя взе чашата, изгълта питието на един дъх, после вдигна ръка към слепоочието си. Завивката се изхлузи още повече. Гералт отмести поглед. Тактично но без особено желание.
— Ти пък кой си? — попита жената, присви очи и се покри със завивката? — Какво правиш тук? Къде е оня овен Берант?
— На кой от въпросите да отговоря първо?
И моментално съжали за иронията си. Жената вдигна ръка и изстреля от пръстите си златиста лента. Гералт реагира машинално, събра длани за Знака на Хелиотроп и успя да пресрещне магията пред самото си лице, но зарядът й се оказа толкова силен, че го отпрати към стената и той се свлече на пода.
— Недейте! — изкрещя, когато видя, че жената отново вдига ръка. — Госпожо Йенефер! Дошъл съм с добри намерения!
Откъм стълбите долетя тропот, на вратата се показаха слугите.
— Госпожо Йенефер!
— Разкарайте се — спокойно каза магьосницата. — Изтрябвали сте ми. Плащам ви да пазите къщата. Но щом тоя тип все пак се е вмъкнал, ще се оправя с него сама. Предайте това на господин Берант. И ми пригответе банята.
Вещерът се изправи с усилие. Йенефер, присвила очи, мълчаливо го наблюдаваше.
— Ти отблъсна заклинанието ми — най-после наруши мълчанието си тя. — Не си магьосник, личи си. Но реагира направо светкавично. Казвай кой си. Съветвам те да не бавиш отговора си.
Йенефер се хвана за дървения анатомичен орган на един фавн, твърде подходящ за дръжка, и се пресегна от леглото. Без да сваля поглед от Гералт, тя дръпна от пода пеньоар с кожена яка, загърна се плътно с него и стана от ложето. Наля си бавно чаша сок, изпи я на един дъх, изкашля се и се доближи до Гералт. Той скришом масажираше опашната си кост, влязла преди минута в твърде болезнен допир със стената.
— Гералт от Ривия — повтори магьосницата и го погледна накриво изпод гъстите си черни мигли.
— Как се озова тук? И защо? Дано не си сторил някакво зло на Берант.
— Не съм. Имам нужда от вашата помощ, госпожо Йенефер.
— Вещер — измърмори тя и се доближи още повече, загръщайки се по-плътно с пеньоара. — Не стига, че си първият вещер, когото виждам на живо, ами си и прочутият Бял вълк. Чувала съм доста работа за теб.
— Мога да си представя какви.
— Не знам какво си представяш — каза тя с прозявка и застана плътно до него. — Може ли? — Докосна бузата му и надникна в очите му. — Зениците сами ли се приспособяват към осветлението, или ти ги командваш?
— Цял ден съм пътувал до Ринда, без да спирам — спокойно каза Гералт. — Цяла нощ съм чакал да отворят градските порти. Зашеметих пазача, който ми се изпречи на пътя. Нахално и невъзпитано наруших съня и спокойствието ти. И всичко това в името на закъсал приятел, на когото можеш да помогнеш само ти. Моля те, помогни му, а после може да си побъбрим за мутациите и аберациите.
Тя отстъпи крачка и изкриви устни в грозна гримаса.
— За каква помощ говорим?
— За възстановяване на поразени от магия органи. Гърло, ларинкс и гласни струни. Прилича на поражение от пурпурна мъгла. Или нещо подобно.
— Нещо подобно — повтори тя. — Накратко, пораженията не са от пурпурна мъгла. Тогава от какво си е изпатил приятелят ти? Хайде, говори, че когато ме събудят на разсъмване нямам нито сили, нито желание да сондирам мозъци.
— Хм… По-добре да разправя всичко отначало…
— О, не — прекъсна го тя. — Щом работата е толкова сложна, изчакай. С тоя лош вкус в уста, чорлава, без да си измия очите и да задоволя някои други сутрешни нужди, направо не възприемам какво ми се говори. Слез в банята и ме изчакай там. След малко идвам и всичко ще ми разкажеш.
— Йенефер, не искам да нахалствам, но времето си тече. Приятелят ми…
— Гералт — прекъсна го тя, — заради теб станах от леглото, макар че смятах да спя до обяд. Готова
