искам нещо, не мечтая, а действам. И винаги постигам това, което искам.
— Не се и съмнявам. Готова ли си?
— Да. — Магьосницата стегна ремъчетата на обувчиците си и се изправи.
Дори качена на токове, тя не беше много висока. Тръсна косата си, която въпреки цялото ресане беше запазила буйното си къдраво безредие. — Имам въпрос, Гералт. За печата от бутилката. Още ли е при приятеля ти?
Вещерът се замисли. Печатът беше у него в момента, а не у Лютичето. Но от опит знаеше, че на магьосниците не бива да се казват прекалено много неща.
— Хм… Мисля, че да. Май си е у него. Защо? Толкова ли е важен?
— Странен въпрос — сряза го тя. — И то зададен от един вещер, познавач на свръхестествените чудовища, който би трябвало да е наясно, че печатът е нещо достатъчно сериозно, за да не го докосва човек.
Гералт стисна зъби. Ударът беше попаднал точно в целта.
— Какво пък — рече Йенефер с поомекнал глас. — Изглежда, и вещерите бъркат, досущ като простосмъртните. Е, можем да потегляме. Къде е приятелят ти?
— Тук, в Ринда. В дома на някой си Ердил. Елф.
— При Ердил — рече тя, изкриви устни и го погледна внимателно. — Предполагам, че там е и брат му Хиреадан?
— Да. А какво…
— Нищо — прекъсна го тя и притвори очи, след което вдигна ръце нагоре. Медальонът на врата на вещера се разтресе и дръпна верижката.
Върху влажната стена на банята пламна светещ квадрат, образуващ рамката на фосфоресциращо млечнобяло нищо.
Вещерът тихо изруга. Не обичаше порталите и придвижването през тях.
— Задължително ли е… — каза той и се изкашля. — На две крачки е…
— Не мога да тръгна по улиците — отсече тя. — Тук не ме обичат, може да ме нагрубят, да почнат да ме замерят с камъни, че и с нещо по-лошо. Няколко души ми сриват реномето, като смятат, че ще им се размине. Не се бой, моите портали са сигурни.
Гералт беше станал свидетел на това как от сигурен портал беше изхвърчала само горната половина на един човек. Другата половина така и не бе намерена. Знаеше няколко случаи за безследно изчезнали в порталите хора.
Магьосницата за пореден път оправи косите си и закопча на колана си кесия, извезана с бисери. Кесията изглеждаше твърде малка, за да побере нещо повече от шепа монети и червило, но Гералт знаеше, че това не е обикновена кесия.
— Прегърни ме. По-здраво, не съм от порцелан. Да тръгваме!
Медальонът завибрира, нещо проблесна и Гералт се потопи в някакво черно нищо, в пронизващ студ. Не виждаше, не чуваше и не усещаше каквото и да било. Студът бе единственото, което сетивата му долавяха.
Искаше да изругае, но не успя.
5
— Вече цял час мина, откакто тя влезе при него. — Хиреадан обърна водния часовник на масата и струйката започна да отброява миговете отново. — Започвам да се притеснявам. Толкова ли е зле гърлото на Лютичето? Дали да не надникнем, да видим какво става?
— Тя явно не иска да правим това. — Гералт насила допи чашата с билковата отвара. Ценеше и обичаше елфите-преселници за техния ум, дисциплинираност и особено чувство за хумор, но не разбираше и не споделяше вкусовите им предпочитания, що се отнасяше до храни и напитки. — Не бих се месил, Хиреадан. За магията се иска време. Нека да отнеме дори цял ден, стига Лютичето да оздравее.
— Имаш право.
От съседното помещение долитаха звуците от удари на чук. Ердил живееше в една изоставена кръчма. Беше я купил с намерението да я ремонтира и да се нанесе там със жена си, кротка и мълчалива елфка.
Рицарят Вратимир, който се беше присъединил към компанията им след нощта, прекарана заедно в стаичката на стражевата кула, беше предложил на Ердил да му помогне за ремонта. Заедно със съпрузите се беше захванал да кърпи дървената обшивка веднага след като бе преминало общото смайване от внезапната и зрелищна поява на вещера и Йенефер от зейналия в стената бляскав отвор на портала.
— Ако бъдем честни — поде Хиреадан, — не очаквах, че ще се справиш така добре. Йенефер не е от онези, които копнеят да се притекат на помощ. Грижите за ближните не я вълнуват особено, нито се лишава от сън заради тях. Накратко, не съм чувал някога да е помогнала на някого безкористно. Интересно, защо ли се е заела да помага на вас двамата с Лютичето?
— Дали не преувеличаваш? — подсмихна се вещерът. — Тя не ми направи чак толкова лошо впечатление. Вярно, обича да показва превъзходството си, но в сравнение с другите магьосници, с цялата им нагла пасмина, е самият чар и доброта.
Хиредиан се усмихна и рече:
— Според думите ти излиза, че за теб скорпионът е по-красив от паяка, понеже има чудна опашка. Внимавай, Гералт. Не си първият, който се заблуждава, понеже тя е превърнала хубостта и добрите обноски в оръжие, което използва твърде ловко и коварно. Без това ни най-малко да омаловажава факта, че е удивително красива жена. Съгласен ли си с мен?
Гералт хвърли бърз поглед на елфа. За втори път му се стори, че страните на Хиреадан са леко изчервени. И това го учуди повече от казаното. Чистокръвните елфи обикновено не питаеха възхита към жените на човеците. Дори към най-красивите. А Йенефер, въпреки че притежаваше свой специфичен чар, не можеше да се нарече красавица.
Вкусовете са си вкусове, но малцина бяха онези, които биха нарекли една магьосница „красавица“. В края на краищата те произхождаха от онази каста, в която предопределението на дъщерите беше да се задомят. Колцина биха обрекли дъщеря си на години учене и на изтезанията, предизвикани от соматичните промени, след като биха могли просто да я омъжат сполучливо? Кой би искал да се сроди с магьосница? Въпреки цялата почит, отдавана на владеещите магията, родителите на девойки с тази дарба нямаха никаква изгода, защото към края на обучението младата магьосница изгубваше всякаква връзка със семейството си, за да се приобщи към братството на себеподобните си. Затова по принцип магьосници ставаха дъщерите, които нямаха шанс да се омъжат.
За разлика от свещениците и друидите, които с неохота склоняваха да възпитават грозни или уродливи девойчета, магьосниците приемаха за обучение всяко момиче, проявило нужната склонност. Ако малката успееше да премине през ситото на първите години обучение, задействаше се магията за оглаждане на ноктите, оправяне на костните сраствания, шев на заешки устни, заличаване на шевовете, на белезите и следите от едра шарка. Младата магьосница ставаше „привлекателна“, защото престижът на занаята го налагаше. Резултатът беше пръкването на псевдохубавици със зли и студени очи на грозници. Грозници, неспособни да забравят грозотата си, прикрита с магическа маска, при това не в името на тяхната реализация, а заради голия престиж.
Не, Гералт не разбираше Хиреадан. Защото, за разлика от него, с очите си на вещер забелязваше твърде много подробности, които явно убягваха на елфа.
— Да, Хиреадан — отговори той на въпроса. — Съгласен съм с теб. И ти благодаря за предупреждението. Но сега цялата работа е в Лютичето. Той си изпати в мое присъствие. Аз съм този, който не успя да го опази. Бих седнал по гол задник върху разярен скорпион, ако знаех, че така ще го излекувам.
— Точно от това най-много трябва да се пазиш — каза елфът със загадъчна усмивка. — Защото Йенефер е наясно с тази твоя черта и умира да се възползва от познанията си за хората. Не й се доверявай, Гералт. Тя е опасна жена.
Гералт не отговори.
