характерна смесица от човешка и елфическа мода. И двамата бяха преселници, съжителстващи с хората. Третият мъж, наглед по-възрастен от тях, беше човек. Рицар, както личеше по дрехите и късите прошарени коси, подстригани така, че да може да си слага шлема.
— Казвам се Хиреадан — представи се по-високият елф, онзи с изразителното лице. Както обикновено при представителите на Стария народ, беше невъзможно да се определи възрастта му. Можеше да е и на двайсет, и на сто и двайсет години. — А това е моят роднина Ердил. Велможата е Вратимир.
— Велможа, значи — с надежда промърмори Гералт, но внимателното взиране в герба, извезан върху туниката, изпари надеждите му: разделеният на четири части щит със златни лилии беше зачертан от сребърна ивица. Вратимир не само че беше незаконно дете, но отгоре на всичко — рожба на смесена връзка между човек и нечовек. И като такъв, макар и притежател на герб, явно нямаше привилегията да влиза в града след залез.
— Уви — каза елфът, комуто не бе убягнал погледът на вещера, — и ние сме принудени да чакаме, докато се зазори. Законът не признава изключения, поне не за такива като нас. Заповядайте при нас, господин рицарю.
— Аз съм Гералт от Ривия — представи се той. — Не съм рицар, а вещер.
— Какво му е? — Хиреадан посочи Лютичето, който междувременно бе настанен от стражите на леглото. — Прилича ми на отравяне. Ако е така, мога да помогна. Имам добро лекарство.
Гералт седна, после разправи накратко случката при реката, прескачайки някои подробности.
Елфите се спогледаха. Прошареният рицар се изплю през зъби и се намръщи.
— Невероятно — каза Хиреадан. — Какво ли може да е това?
— Джин в бутилка — измърмори Вратимир. — Като в приказките…
— Не съвсем — Гералт показа сгърчилия се на леглото поет. — Не знам нито една приказка с такъв край.
— Горкичкият, явно си е изпатил от магия — заключи Хиреадан. — Боя се, че лекарствата ми едва ли ще свършат работа. Но поне ще облекчат мъките му. Давал ли си му вече някакъв лек, Гералт?
— Еликсир срещу болки.
— Ела да ми помогнеш. Ще придържаш главата му. Лютичето жадно изгълта лечебната смес от вино и лекарства, като на последната глътка се задави, закашля се и оплеска с лиги възглавницата.
— Аз го познавам — каза вторият елф, Ердил. — Това е Лютичето, трубадур и поет. Навремето се изявяваше в двореца на крал Егайн в Цидарис, тогава съм го слушал.
— Трубадур — повтори Хиреадан, загледан в Гералт. — Много лоша работа. Засегнати са мускулите на шията и глътката. Започват промени в гласовите връзки. Трябва час по-скоро да се прекрати действието на магията, инак… Нещата могат да станат необратими.
— Това означава… Да не би да онемее?
— Няма да онемее. Но няма да може да пее.
Гералт, без да каже нито дума в отговор, седна на стола и подпря глава на стиснатите си юмруци.
— Има нужда от магьосник — каза Вратимир. — От лекарство или изцеряващо заклинание. Трябва да го заведеш в някой друг град, вещерю.
— Защо? — надигна Гералт глава. — Тук, в Ринда, няма ли магьосници?
— В цяла Ринда маговете са кът — рече рицарят. — Прав ли съм, господа елфи? След като крал Хериберт въведе разбойнически данък върху магиите, тяхната гилдия бойкотира столицата и градовете, които с изплезен от усърдие език изпълняват всякакви кралски укази и заповеди. А доколкото съм чувал, тукашните градски съветници са особено раболепни. Така ли е, Ердил и Хиреадан?
— Така е — потвърди Ердил. — Но… Хиреадан, може ли да му кажа?
— Даже трябва — отвърна Хиреадан и погледна вещера. — Няма смисъл да криеш онова, което целият град знае. В Ринда временно се е заселила една магьосница.
— Вероятно инкогнито?
— Не съвсем — усмихна се елфът. Голяма особнячка е. Пренебрегва хем бойкота, обявен на Ринда от съвета на магьосниците, хем наредбата на градските съветници, и при това процъфтява, защото поради споменатите събития тук възникна повишено търсене на магьоснически услуги. И разбира се, тя не внася никакви данъци в градската хазна.
— И градският съвет я търпи?
— Магьосницата живее в къщата на заможен търговец, търговски представител на Новиград, който същевременно е и титулярен съветник. Никой не смее да я закача за нищо. Тя се ползва с право на убежище.
— По-скоро домашен арест, отколкото убежище — поправи го Ердил. — На практика тя е нещо като затворник там. Обаче не се оплаква от липса на клиенти. Демонстративно не обръща внимание на градските съветници, устройва балове и увеселения…
— А съветниците са бесни и насъскват срещу нея всички, не подбират средства да окалят реномето и. Разпространяват за нея отвратителни слухове с надеждата, че висшият духовник на Новиград ще забрани на търговеца да й предоставя убежище.
— Не обичам да се меся в подобни дела — измърмори Гералт. — Обаче нямам друг избор. Как се казва този търговски представител?
— Беау Берант. — На вещера му се стори, че Хиреадан смръщи вежди, докато изговаряше името на търговеца. — Какво пък, това май е единственият ти шанс. По-точно — единственият шанс на горкия ти приятел. Но дали магьосницата ще склони да помогне… Не знам.
— Внимавай, когато отидеш там — посъветва го Ердил. — Копоите на кмета наблюдават къщата. Ако те задържат, знаеш какво да правиш. Парите отварят всички врати.
— Още щом отворят градските порти, отивам там. Как се казва магьосницата?
На Гералт му се стори, че изразителното лице на Хиреадан леко се изчерви. Но това можеше да се дължи и на отблясъка на пламъците в камината.
— Йенефер от Венгерберг.
3
— Господарят спи — повтори слугата, който вардеше на вратата. Гледаше Гералт отгоре надолу. Беше с цяла глава по-висок и дваж по-широк в раменете. — Оглуша ли, скитнико? Спи, казах.
— Нека спи — съгласи се вещерът. — Дошъл съм по работа не при господаря ти, а при дамата, дето ви е… наемателка.
— По работа, значи. — Оказа се, че пазачът си пада по шегите, което беше смайващо предвид телосложението и външността му. — Иди да я свършиш тая работа в бардака. Разкарай се!
Гералт свали кесията си от колана и я претегли на дланта си, без да пуска ремъчето.
— Не можеш да ме купиш — рече гордо церберът.
— Не се и каня.
Пазачът, с неговите размери и забавени рефлекси, едва ли би избегнал и бърз удар на обикновен човек. Камо ли удар на вещер, нанесен по-бързо от едно мигане на окото. Тежката кесия удари пазача по слепоочието и отекна с метален звън. Слугата се стовари върху вратата и се вкопчи с две ръце в крилото й. Гералт го отлепи от него с ритник в коляното, блъсна го с рамо и го измлати още веднъж с кесията. Очите на пазача се събраха, краката му се подкосиха. Като видя, че макар и почти изгубил съзнание, слугата все още се опитва да размахва ръце, вещерът го халоса още веднъж право по темето.
— Парите отварят всички врати — каза той.
В преддверието беше доста тъмно. Зад вратата вляво долиташе здраво хъркане. Вещерът предпазливо надникна вътре. На кушетката, отметнала завивките, спеше някаква дебелана по нощница, заметната почти до пъпа. Не особено изискана гледка. Гералт издърпа пазача в стаята, излезе и заключи вратата с резето.
Отдясно имаше още една врата, полуотворена, зад която пък имаше стълбище със спускащи се надолу каменни стъпала. Вещерът тъкмо се канеше да отмине, когато отдолу долетя нечленоразделна ругатня, грохот и трясък на счупен съд.
Помещението долу се оказа голяма кухня, претъпкана с твърде ароматни билки и смолисти цепеници. По
