— Грешиш — обяви трубадурът и се зае да чегърта с парче дърво полепналите по гърнето мидени черупки и глина. — Това не е обикновено, а вълшебно гърне. Вътре има джин, който ще ми изпълни три желания.
Вещерът се изхили.
— Смей се ти. — Лютичето приключи с почистването, наведе се и почука по амфората. — Я виж, на капака има печат с магически знак.
— Какъв? Я покажи.
— Иска ти се! — Поетът скри гърнето зад гърба си. — Как пък не. Аз го намерих, значи на мен ми се полагат всичките желания.
— Не пипай печата! Остави гърнето!
— Пусни ме! То си е мое!
— Лютиче, внимавай!
— Как пък не!
— Не пипай! Ох, проклятие!
От гърнето, търкулнало се на пясъка, докато двамата се боричкаха, блъвна сияещ червен дим.
Вещерът отскочи назад и хукна за меча. Лютичето скръсти ръце на гърдите си и дори не се помръдна.
Димът запулсира и се скупчи на кълбо с неправилна форма пред главата на поета. После се превърна в гротескна глава без нос, с огромни очища и подобие на клюн. Беше около сажен широка.
— Джине — каза Лютичето и тропна с крак, — аз те освободих и занапред аз ще съм ти господар. Имам следните желания…
Главата изщрака с клюна, който не беше никакъв клюн, а нещо като увиснали, деформирани устни, които непрекъснато променяха формата си.
— Бягай — изкрещя вещерът. — Бягай, Лютиче!
— Желанията ми — продължи Лютичето — са следните. Първо, трубадурът от Цидарис Валдо Маркс да получи удар колкото се може по-скоро. Второ, в Цаелф живее графската дъщеря Виргиния, която не пуска на никого. Нека ми пусне. Трето…
Никой никога нямаше да научи какво е третото желание на Лютичето. Чудовищната глава изстреля две ужасяващи лапи, които стиснаха барда за гърлото и той захриптя.
Гералт се озова с три скока до главата и я посече със сребърния меч в посока от ухото към средата на лицето. Въздухът засвистя, главата запуши и рязко наедря, удвоявайки размера си. Страховитата уста също се уголеми значително, отвори се, изщрака с челюсти и от нея се чу писък, след което лапите придърпаха съпротивяващия се поет и го притиснаха към земята.
Вещерът направи с пръсти Знака Аард и насочи към главата цялата енергия, която бе успял да концентрира. Енергията се превърна в ослепителен лъч и удари право в целта. Разнесе се такъв гръм, че на Гералт му забучаха ушите, а върбите зашумяха от ударната вълна. Чудовището изръмжа и се изду още повече, но пусна поета. Изви се нагоре, направи кръгче и отлетя към водната повърхност, размахвайки лапи.
Вещерът се хвърли да издърпа проснатия на земята бард и в същия миг пръстите му напипаха нещо кръгло, засипано с пясък.
Това беше месингов печат със знака на пречупен кръст и с деветолъчка.
Увисналата над реката глава вече беше нараснала колкото копа сено, а зейналата пищяща паст наподобяваше вратник на обор със средна големина. Чудовището изпъна лапи и атакува.
Като не знаеше какво да направи, Гералт стисна печата в юмрук, изпъна ръка към нападателя и изкрещя краткото заклинание за прогонване на зли духове, на което го беше научила навремето една жрица. За пръв път прибягваше към тази формула, защото принципно не вярваше в суеверия. Ефектът надмина всичките му очаквания.
Печатът изсъска, нажежи се и опари дланта му. Гигантската глава замръзна над водата. Повися така минута-две, после нададе вой, заръмжа и се превърна в пулсиращо кълбо дим, в огромен, вихрено въртящ се облак. Изстреля се с писък шеметно нагоре по течението на реката, чертаейки по водната повърхност ситно надиплена ивица. След броени секунди се изгуби в далечината, а водата още известно време донасяше ехото на постепенно стихващия й вой.
Вещерът се приведе към поета, който беше коленичил на пясъка.
— Лютиче? Жив ли си? Лютиче, какво ти е, по дяволите?
Поетът заклати глава, размаха ръце и отвори уста да изкрещи. Гералт се намръщи и примижа — Лютичето беше надарен с добре школуван звучен тенор, който при силна уплаха можеше да достигне невероятна височина. Ала от гърлото на барда се отрони само тихо хриптене.
— Лютиче? Какво ти е? Не мълчи де!
— Кхх… ъъъ… кх-учи син!
— Боли ли те? Как си, Лютиче?
— Кхх… кх-учи син…
— Млъкни. Ако всичко е наред, кимни с глава.
Лютичето се намръщи, кимна с голямо усилие, извъртя се на хълбок и тутакси повърна кръв.
Гералт изруга.
2
— О, богове! — Стражът отстъпи назад и отпусна фенера. — Какво му е?
— Пусни ни да минем, добри човече — каза тихо вещерът, придържайки свилия се върху седлото поет. — Спешно е, сам виждаш.
— Виждам — отвърна стражът и преглътна, загледан в бледото лице на поета и в оплесканата му със съсирена кръв брадичка. — Ранен ли е? Зле изглежда.
— Бързам — настоя отново Гералт. — От съмване пътуваме. Моля ви, пуснете ни да влезем.
— Не можем — обади се другият страж. — Минаването през портите е разрешено само от изгрев до залез слънце. През нощта не може. Заповед. Важи за всички, освен за онези, които носят знака на краля или на кмета. Е, и на велможи със собствен герб.
Лютичето изхриптя, сгърчи се още повече, опря чело в гривата на коня и се разтресе, опитвайки се да повърне, макар че вече нямаше какво. По шията на коня, изпъстрена със засъхнали дири от предишните такива усилия, се стече тънка струйка.
— Хора — изрече Гералт с цялото спокойствие, на което беше способен, — виждате колко му е зле. Трябва ми някой, който да го излекува. Пуснете ни, много ви се моля.
— Хич не ми се молете. — Стражът се подпря на алебардата. — Заповедта си е заповед. Ще ви пусна, а после мен ще ме вържат за позорния стълб и ще ме изгонят от стражата. С какво ще храня тогава децата? Не, господа, не може. Свалете приятеля си от коня и го заведете в стражевата кула до крепостната стена. Там има една стаичка. Ще го превържем и ако му е писано, ще устиска до изгрев слънце. Още малко остава дотогава.
— Превръзката няма да свърши работа — процеди през зъби вещерът. — Има нужда от знахар, жрец, добър лечител…
— Все едно, няма да намерите такъв по нощите — вметна вторият страж. — Можем да направим за вас само това, за да не стърчите пред портите до изгрев. В стаята е топло, има къде да полегне раненият и ще му е по-добре, отколкото на седлото. Хайде да го свалим от коня.
В стаята в кулата наистина беше топло, уютно и задушно. Дървата пращяха весело в запалената камина, зад която долиташе звънка песен на щурче. На масивната маса, отрупана с ядене и пиене, се бяха настанили трима мъже.
— Извинявайте, уважаеми — каза придържащият Лютичето страж, — ако ви попречихме… Нали нямате нищо против… Този рицар, хм… И другият е ранен, та си помислих…
— Правилно си помислил. — Единият от мъжете обърна към тях слабото си ъгловато лице и стана. — Хайде, слагайте го на леглото.
Беше елф. Такъв беше и единият от двамата му сътрапезници. Личеше си по облеклото им —
