установи с теб и физически, и психически контакт. Ако искаш да отпътуваш, ще направим необходимото тази нощ.
— Не искам. Разбери, Ненеке, когато изпадне в транс, Йола може да започне да предрича. Да пророкува, да вижда бъдещето.
— Точно това е целта.
— Именно. Не искам да знам бъдещето си. Как след това ще върша онова, което върша? Впрочем, аз и без това съм наясно по въпроса.
— Сигурен ли си?
Той не отговори.
— Е, добре — въздъхна жрицата. — Да вървим. Между другото, Гералт, не ми се иска да бъда нетактична, но… Ще ми кажеш ли как се запознахте? С Йенефер. Как започна всичко?
Вещерът се усмихна.
— Започна се с това, че нямахме какво да ядем с Лютичето и решихме да наловим риба.
— Да разбирам ли, че вместо риба си хванал Йенефер?
— Не съвсем. Ще ти разправя как стана. Но след вечерята, ако не възразяваш. Леко огладнях.
— Тогава да вървим. Взех всичко, каквото трябваше.
Вещерът тръгна към изхода, като пак огледа пещерната оранжерия.
— Ненеке?
— Какво?
— Половината от тукашните растения не се срещат никъде другаде по света. Не греша, нали?
— Не грешиш. Повече от половината.
— И по каква причина?
— Ако ти кажа, че причина за това е милостта на богинята Мелителе, сигурно ще ти се стори недостатъчно?
— Най-вероятно — да.
— Така си и знаех — усмихна се Ненеке. — Разбираш ли, Гералт, нашето ярко слънце все още свети. Но вече не толкова силно като преди. Ако искаш, почети книги по въпроса. А ако не ти се губи време за четене, може би ще ти е достатъчно да ти кажа, че кристалът на таванските прозорци действа като филтър. Той пресява убийствените лъчи, които все повече се множат в слънчевата светлина. Ето защо тук живеят растения, които не се срещат в естествени условия никъде другаде по света.
— Разбрах — кимна вещерът. — Ами ние, Ненеке? Как стоят нещата с нас? Нали същото слънце свети и за нас? Не трябва ли и ние да се изпокрием под такива стъкла?
— По принцип би трябвало — въздъхна жрицата. — Обаче…
— Обаче какво?
— Обаче вече е късно.
ПОСЛЕДНОТО ЖЕЛАНИЕ
1
Сомът показа мустакатата си глава, дръпна яко, заподскача, запени водата, блесна белият му корем.
— Внимавай, Лютиче! — изкрещя вещерът, забил токове в мокрия пясък. — Дръж го, дявола…
— Държа го… — изпъшка поетът. — Брей, че чудовище, майчице! Не риба, а левиатан! О, богове, голямо ядене ще падне!
— Охлаби, охлаби, че ще скъса канапа!
Сомът се стрелна към дъното, после запраши надолу по течението, към завоя на реката. Канапът изсвистя, ръкавиците на Лютичето и Гералт запушиха.
— Дърпай, Гералт! Не отпускай, ще се омотае в корените!
— Канапът ще се скъса!
— Няма! Дърпай!
Те се напънаха и задърпаха. Канапът пореше водата със свистене, вибрираше, разпръскваше капки вода, искрящи като разтопен живак под лъчите на изгряващото слънце. Внезапно сомът изплува от дълбокото, закръжи под самата водна повърхност и канапът се поразхлаби. Двамата рибари бързо се заловиха да придърпват улова към брега.
— Ще го опушим — каза Лютичето задъхано. — Караме го в селото и заръчваме да го опушат. А главата — за рибена чорба!
— Внимавай!
Усетил се на плиткото, сомът изскочи от водата до средата на дългото си два сажена тяло, тръсна глава, изпляска с плоската си опашка и рязко се гмурна към дълбокото. Ръкавиците отново запушиха.
— Дърпай! Вади го на брега, проклетника!
— Канапът няма да издържи! Давай, Лютиче!
— Не се бой, ще издържи! А главата… на чорба…
Отново придърпай близо до брега, сомът се развъртя и се зае бясно да дърпа канапа, сякаш за да покаже, че няма да позволи толкова лесно да го сложат в казана. Пръските се вдигнаха на сажен височина.
— Ще продадем кожата… — Почервенял от зор, забил пети в пясъка, Лютичето дърпаше канапа с две ръце. — А мустаците… С мустаците ще направим…
Никой никога нямаше да узнае какво възнамерява да прави поетът с мустаците на сома. Канапът се скъса с пукот, а рибарите изгубиха равновесие и се стовариха на мокрия пясък.
— Твойта кожа! — изрева Лютичето така, че ехото отекна сред ракитака. — Толкова кльопачка отиде на вятъра! Да пукне дано!
— Казвах ти аз — Гералт отупа панталона си, — казвах ти да си мериш силата! Всичко изпорти, приятелю. Никакъв рибар не става от тебе.
— Я стига — засегна се трубадурът. — Моя е заслугата, че чудовището изобщо захапа кукичката.
— Интересно. Че ти и пръста си не помръдна, докато аз замятах канапа. Само дрънчеше на лютнята си и се дереше с цяло гърло, нищо повече.
— Грешиш — ухили се Лютичето. — Когато ти заспа, свалих стръвта от кукичката и закачих на нея умрялата врана, която намерих в храсталака. Исках да ти видя физиономията сутринта, когато уловиш враната. Пък сомът точно заради нея е клъвнал. Ако още беше твоята стръв, имаше да чакаш да клъвне нещо.
— Че клъвна — клъвна. — Вещерът се изплю във водата и започна да намотава канапа на дървения прът. — Но канапът се скъса, защото ти дърпаше некадърно. Вместо да дърдориш, прибери останалите въдици. Слънцето изгря, време е да потегляме. Отивам да се приготвя.
— Гералт!
— Какво?
— И на втората въдица е клъвнало нещо… Не, язък, само нещо се е закачило. Ама тежи като камък, няма да се справя! Хайде… готово. Ха, ха, погледни! Това ако не са останки от речен кораб от времето на крал Дезмод! Ама че е голямо… Погледни, Гералт!
Лютичето, разбира се, преувеличаваше. Издърпаното от водата нещо представляваше голямо кълбо прогнили въжета, остатъци от мрежи и водорасли, но сравнението с кораб от времената на легендарния крал беше доста пресилено. Бардът разстла на пясъка плячката си и зарови из нея с върха на ботуша си. Сред водораслите неуморно щъкаха безброй пиявици, рачета и мамарци.
— Хей! Погледни какво намерих!
Заинтригуван, Гералт се приближи. Находката се оказа нащърбено глинено гърне, наподобяващо амфора с две дръжки, което се беше омотало в мрежата, почерняла от изгнили водорасли, дребни животинки и охлюви, покрити с воняща тиня.
— Ха! — гордо възкликна Лютичето. — Знаеш ли какво е това?
— Разбира се! Старо гърне.
