— Да.

— А не ви ли се струва, господин Фалвик — с крива усмивка поде Гералт, — че благородният Тайлес ми оказва твърде голяма чест? Не съм имал удоволствието да бъда посветен в рицарско звание, а що се отнася до раждането, май ще е по-добре да не споменавам съпътстващите го обстоятелства. Боя се, че едва ли съм достоен… Какво се казваше в такива случаи, Лютиче?

— Недостоен съм да ви дам удовлетворение и да се срещна с вас на бойното поле — издекламира поетът, издувайки бузи. — Рицарският кодекс гласи…

— Капитулът на Ордена се ръководи от свой собствен кодекс — прекъсна го Фалвик. — Ако вие предизвиквахте на дуел рицар от Ордена, той би могъл да ви откаже или напротив, в зависимост от желанието си. Но нещата стоят по друг начин: рицарят ви хвърля ръкавица, като с това ви издига до своето ниво, разбира се само за времето, необходимо да се измие срама на оскърблението. Вие не можете да откажете. Отказът временно да сте равен с него по достойнство ви прави недостоен.

— Логично — каза Лютичето и направи маймунска гримаса. — Изглежда, сте изучавали философия, благородни рицарю.

— Не се намесвай. — Гералт вдигна глава и погледна Фалвик в очите. — Доизкажете се, рицарю. Искам да знам накъде биете. Какво ще стане, ако аз, току-виж, се окажа… недостоен?

— Какво ще стане ли? — Фалвик се усмихна ехидно. — Ами ще стане това, че аз ще заповядам да те обесят на някой клон, негоднико.

— По-спокойно — внезапно се обади с дрезгав глас джуджето. — Без нерви, господин графе. И без обиди, става ли?

— Не ме учи на обноски, Цранмер — процеди през зъби рицарят. — И помни, че си длъжен да изпълняваш точно дадените ти от княза заповеди.

— Вие сте този, който не трябва да ме учи, графе. — Джуджето положи длан на пъхнатата в колана му двуостра брадвичка. — Знам как се изпълняват заповеди, ще мина и без вашите поучения. Господин Гералт, разрешете. Аз съм Денис Цранмер, капитан от стражата на княз Херевард.

Вещерът изискано сведе поглед. Очите на джуджето бяха светлосиви, стоманено проблясващи под сламено-розовеещите рунтави вежди.

— Удовлетворете желанието на Тайлес, господин вещер — спокойно продължи Денис Цранмер. — Така ще е по-добре. Целта е не да бъде убит, а да бъде обезоръжен противникът. Приемете предизвикателството и му разрешете да ви обезоръжи.

— Какво да направя, прощавайте? Че не разбрах.

— Рицарят Тайлес е любимец на княза — рече Фалвик със зловеща усмивка. — Ако ти, изрод такъв, по време на двубоя дори го докоснеш с меча, ще бъдеш наказан. Капитан Цранмер ще те арестува и ще те достави пред сияйния поглед на Негово Височество. За да бъдеш наказан. Такава е заповедта.

Джуджето дори не погледна рицаря, не откъсваше от Гералт студените си стоманени очи.

Вещерът се усмихна леко, но достатъчно презрително.

— Ако съм разбрал добре — каза той, — ще съм длъжен да се съглася на двубой, защото при отказ ще бъда обесен. Обаче ако се бия, съм длъжен да позволя на противника да ме осакати, защото ако аз го раня, ще ме побият на кол. Много оптимистични перспективи. Дали пък да не ви спестя излишен труд? Да си ударя главата в дънера на някой бор и сам да се… разоръжа? Това устройва ли ви?

— Без шегички — изсъска Фалвик. — Не си влошавай положението. Ти оскърби Ордена, скитнико, и трябва да бъдеш наказан. Сега загряваш, надявам се? А младият Тайлес се нуждае от славата на победител на вещери, затова капитулът реши да му предостави такава възможност. Позволиш ли да те победят, запазваш мизерния си животец. Не ни трябва трупът ти, искаме Тайлес да остави белег на кожата ти. Която, понеже е кожа на мутант, ще зарасне бързо. Хайде, да тръгваме. Решавай, нямаш избор.

— Така ли смятате, господин графе? — Гералт се усмихна още по-неприятно и плъзна по войниците преценяващ поглед. — Пък аз смятам, че имам.

— Да, вярно е — призна Денис Цранмер. — Имате. Обаче тогава ще се лее кръв, много кръв. Като в Блавикен. Това ли желаете? Да обремените съвестта си с кръв и смърт? Защото излиза, че кръвта и смъртта са изборът според вашите сметки, господин Гералт.

— Умеете да поднасяте чаровно, дори по пленителен начин аргументите си — пошегува се Гералт. — Нападате човек в гората, след което го удряте на хуманизъм, призовавате към извисени чувства. Доколкото разбрах, молбата ви е да не проливам кръвта на нападналите ме разбойници? Като гледам вашите момчета с пиките, виждам, че им се разтреперват коленцата само при мисълта да се бият с Гералт от Ривия, вещера, който с голи ръце се оправя с вампири. Тук няма да се пролее нито капка кръв, никой няма да пострада. Освен ония, които счупят или навехнат крак, докато бягат към града.

— Аз не мога да кажа нищо лошо за своите колене — спокойно изрече джуджето и куражлийски вирна брада. — Досега не съм бягал от никого и няма да променя навиците си. Не съм женен, нищо не знам за евентуални деца, пък и майка ми, жена, която почти не познавам, бих предпочел да не я намесвам в тая история. Обаче дадените ми заповеди ги изпълнявам. Както винаги точно. Без да се обръщам към никакви чувства — нито към извисени, нито към низши. Моля ви, господин Гералт от Ривия, да вземете решение. Ще се съглася с него, каквото и да е то, и държанието ми ще е подобаващо.

Те се гледаха един друг в очите, джуджето и вещерът.

— Добре — изрече накрая Гералт. — Хайде да приключваме. Жалко ще е да изгубим цял ден.

— Което означава съгласен? — Фалвик вдигна глава, очите му заблестяха. — Съгласен за двубой с благородния Тайлес от Домдал?

— Да.

— Прекрасно. Пригответе се.

— Аз съм готов. — Гералт надяна ръкавицата си. — Да не губим повече време. Лютиче, ти запази спокойствие. Нямаш нищо общо с цялата тази работа. Нали, господин Цранмер?

— Абсолютно — твърдо отсече джуджето. — Напълно, господин Гералт. Каквото и да е станало, то засяга само вас.

Вещерът измъкна иззад гърба си меча.

— Не… заяви Фалвик. — Няма да се биеш с този твой бръснач. Вземи моя.

Гералт сви рамене. Взе оръжието на графа и го размаха пробно.

— Тежи — студено отбеляза той, — Със същия успех можем да се бием с мотики.

— Тайлес има същия. Шансовете са равни.

— Какъв шегаджия сте само, рицарю Фалвик. Направо невероятен!

Войниците завардиха поляната в рехав кръг. Тайлес и вещерът се изправиха един срещу друг.

— Не желаете ли да се извините, господин Тайлес?

Рицарчето стисна зъби, сложи лявата си ръка зад гърба и замря в позицията на фехтовчик.

— Не? — подсмихна се Гералт. — Няма да се вслушате в гласа на здравия разум, така ли? Жалко.

Тайлес приклекна, скочи и нападна мълниеносно, без предупреждение. Вещерът дори не помисли да парира, избягна плоския удар с бърза чупка в кръста. Рицарчето замахна широко, острието отново разсече въздуха. Гералт с виртуозен пирует се изплъзна на острието, отскочи с лекота назад, направи къс финт и наруши ритъма на Тайлес. Тайлес изруга, удари с широк замах отдясно, за миг изгуби равновесие, направи опит да си го възвърне, като неловко вирна меча, за да се предпази. Вещерът удари с устрема и силата на мълния, директно, с изпъната докрай ръка. Тежкото оръжие срещна със звън острието на Тайлес, което се изметна и удари притежателя си по лицето. Рицарят изрева от болка, тръшна се на колене и заби чело в тревата. Фалвик изтича при него. Гералт заби меча в земята и се извърна.

— Стража! — кресна Фалвик. — Хванете го!

— Стой! Не мърдай! — викна на стражата Денис Цранмер и сложи ръка на тъпото на брадвичката.

Войниците замръзнаха на място.

— Не, графе — бавно изрече джуджето. — Винаги изпълнявам заповедите… точно. Вещерът не докосна с пръст рицаря Тайлес. Хлапакът се удари в собственото си желязо. Извади лош късмет.

— Ранен е в лицето! Обезобразен е за цял живот!

— Кожата е нещо, което заздравява. — Денис Цранмер впери стоманения си поглед във вещера и оголи зъби в усмивка. — Белегът ли? За един рицар белезите са спомен за почит, повод за слава и възхвала, каквито толкова му желаеше капитулът. Рицар без белег е нищо и половина. Попитайте него самия, графе, и

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×