ще се убедите, че той се радва на случилото се.
Тайлес се търкаляше по земята, плюеше кръв, стенеше и виеше, така че не му личеше да се радва особено.
— Цранмер! — изрева Фал вик и измъкна меча от земята. — Кълна се, че ще съжаляваш за това!
Джуджето си извърна, бавно издърпа брадвичката си и плю в дясната си длан.
— О, господин графе — каза той със скърцащ глас. — Не се кълнете напразно. Не мога да търпя клетвопрестъпници, а княз Херевард ми е дал правото да изпълнявам присъдата на такива от раз. Ще пусна глупавите ви думи покрай ушите си. Но настоятелно ви моля да не ги повтаряте.
— Махай се от Еландер, вещерю — обърна се Фалвик към Гералт, задъхвайки се от омраза. — Незабавно. На мига.
— Рядко се съгласявам с него, но в случая е прав — измърмори Денис, отиде при вещера и му върна меча. — Тръгнете си оттук колкото се може по-бързо.
— Ще се възползваме от съвета ви. — Гералт препаса през рамо меча. — Но първо трябва да кажа нещо на благородния граф. Господин Фалвик!
Рицарят на Бялата роза запримигва нервно и избърса длани в наметалото си.
— Нека се върнем за миг към кодекса на вашия капитул — продължи вещерът, стараейки се да сдържи усмивката си. — Много ме интересува едно нещо. Да предположим, че съм се почувствал оскърбен от държанието ви в цялата тази история, и да допуснем, че ви предизвикам на дуел тук и сега, тогава какво щяхте да направите? Щяхте да ме сметнете за достатъчно… достоен, за да кръстосаме мечовете си? Или щяхте да се откажете, знаейки, че в такъв случай аз бих ви счел за недостоен дори за това да ви заплюя, да ви шамаросам или да ви сритам по задника пред вашите войничета? Бъдете така любезен да задоволите любопитството ми, граф Фалвик!
Фалвик пребледня, отстъпи крачка назад и се огледа. Войниците отбягваха да срещнат погледа му. Денис Цранмер изкриви презрително устни, изплези език и се изплю на солидно разстояние.
— Мълчите — продължи Гералт, — но аз чувам във вашето мълчание да проговаря гласът на здравия разум, господин Фалвик. Вие задоволихте моето любопитство, а сега аз ще задоволя вашето. Ако ви интересува какво ще стане, ако Орденът дръзне, независимо по какъв начин, да досажда на майка Ненеке или на нейните жрици и послушнички, или пък да подходи прекалено грубо към капитан Цранмер, трябва да знаете, графе, че аз ще ви открия и нехаейки за всякакви кодекси, ще ви източа кръвта като на прасе.
Рицарят пребледня още повече.
— Не забравяйте какво съм ви обещал, господин Фалвик. Хайде, Лютиче. Време е да потегляме. Всичко добро, Денис.
— Успех, Гералт — каза джуджето и широко се усмихна. — Всичко добро и на теб! Радвам се на срещата ни, надявам се, че няма да е последна.
— Взаимно е, Денис. Довиждане тогава.
Отдалечиха се преднамерено бавно, без да поглеждат назад. Преминаха в тръс чак когато навлязоха в гората.
— Гералт — изведнъж заговори поетът, — предполагам, че няма да се юрнем направо на юг? Мисля, че трябва да заобиколим Ерандер и владенията на Херевард. Или смяташ да продължиш с този спектакъл?
— Не, Лютиче, не смятам. Ще минем през горите, после ще свием по Търговския път. Помни, че не бива да казваш нито дума на Ненеке за днешния сблъсък. Нито дума.
— Надявам се, че потегляме веднага?
— Незабавно.
2
Гералт се наведе, провери скобата на стремето и намести прекалено силно затегнатия ремък. Оправи сбруята, дисагите и прикачения към седлото сребърен меч. Ненеке стоеше на две крачки от него, неподвижна, със скръстени на гърдите ръце. Приближи се Лютичето, повел за юздите тъмнокафявия си жребец.
— Благодарности за гостоприемството, уважаема — сериозно каза той. — И моля те, не ми се сърди. Знам, че въпреки всичко ме обичащ.
— Разбира се — сериозно отвърна Ненеке. — Обичам те, нехранимайко такъв, макар и аз да не знам защо. Е, хайде…
— До нова среща, Ненеке.
— До нова среща, Гералт. Пази се.
Вещерът се усмихна горчиво.
— Предпочитам да пазя другите. От това има повече полза, общо взето.
Иззад храма, иззад обвитите с бръшлян колони излезе Йола, съпроводена от две младши послушнички. Носеше сандъчето с нещата на вещера. Избягваше неловко погледа му, смутената усмивка ту се появяваше, ту изчезваше от нежното й луничаво и изнервено личице. Придружаващите я послушнички не криеха многозначителните си погледи и с мъка сдържаха смеха си.
— Велика Мелителе — с въздишка каза Ненеке. — Цяла прощална процесия. Вземи си сандъчето, Гералт. Попълних запасите от еликсирите ти, налице е всичко, което не достигаше. И онова лекарство, знаещ кое. Пий го редовно, на всеки две седмици. Не забравяй, важно е.
— Няма. Благодаря, Йола.
Девойката сведе глава, подаде му сандъчето. Копнееше да каже нещо. Но не знаеше какво точно, какви думи да изрече. И не знаеше какво би казала, ако можеше. Не знаеше. И не искаше.
Ръцете им се докоснаха.
— Йола!!!
С невероятна за нейното телосложение бързина, Ненеке се спусна към лежащата на земята, напрегната, разтърсвана от конвулсии девойка, и я подхвана за раменете и главата. Едната от послушничките се беше вцепенила като ударена от гръм, другата, успяла да запази самообладание, коленичи в нозете на Йола. А тя се беше извила на дъга, отворила уста в беззвучен вик.
— Йола! — викаше Ненеке… Йола! Говори, дете! Говори!
Девойката се напрегна още по-силно, прехапа устни, тънка червена струйка потече по бузата й. Ненеке, почервеняла от усилие, изкрещя нещо, което вещерът не разбра, но медальонът така дръпна шията му, че той неволно се наведе и се преви като от невидим товар.
Йола застина.
Лютичето, блед като платно, въздъхна шумно. Ненеке се изправи. Бавно. С усилие.
— Вземете я — подметна тя на послушничките. Бяха дотичали още момичета — сериозни, сащисани, смълчани.
— Вземете я — повтори жрицата. — Внимателно. И не я оставяйте сама. Аз ще дойда след малко.
После се извърна към Гералт. Вещерът стоеше неподвижно и въртеше юздите в потната си ръка.
— Гералт… Йола…
— Мълчи, Ненеке.
— Аз също видях това… За миг. Не заминавай, Гералт.
— Трябва.
— Ти видя ли… видя ли това?
— Да. Не за пръв път.
— И какво?
— Няма смисъл да се оглеждаме назад.
— Не заминавай, моля те.
— Трябва. Погрижи се за Йола. Довиждане, Ненеке.
Жрицата бавно поклати глава, подсмъркна и с рязко, отсечено движение избърса сълзата си.
