— Съжаляваш ли?
— Не особено.
— Ами хубаво тогава. Помогни ми да стана, моля те.
— Почакай — прошепна тя. — Ами твоето желание… Чух какво си пожела. Направо останах втрещена. Всичко друго очаквах, само. — Какво те накара да постъпиш така, Гералт? Защо… Защо аз?
— Не знаеш ли?
Тя се наведе, косите й докоснаха лицето му, ухаеха на люляк и касис, и изведнъж той проумя, че вече никога няма да забрави това ухание, това леко докосване, разбра, че никога вече няма да може да сравнява тези с останалите аромати и докосвания. Йенефер го целуна и той осъзна, че никога няма да пожелае други устни, освен тези — меки, влажни и сладки от червилото. Внезапно разбра, че от този миг за него ще съществува само тя, нейната шия, нейните ръце и гърди, надничащи под черната рокля, нейната нежна хладка кожа, с която не можеше да се сравни нито една от докосваните от него до този миг. Очите й бяха толкова близо, тези най-прекрасни на света теменужени очи, които, както той се страхуваше, щяха да станат за него… всичко. Той го знаеше.
— Желанието ти — прошепна тя с долепени до ухото му устни. — Не знам дали това твое желание изобщо е осъществимо. Не знам дали в Природата има Сила, способна да изпълни такова желание. Но ако може, ти сам си се обрекъл. Обрекъл си се… на мен.
Той я прекъсна с целувка, прегръдка, ласка, докосване, милувка, милувки, а после вече с всичко, с целия себе си, с всяка своя мисъл, единствена мисъл, с всичко, с всичко. Прогониха тишината с въздишки и с шумоленето от хвърлени на пода дрехи, прогониха я много меко и без бързане, грижовно и нежно, и макар и двамата да не бяха много наясно що е грижовност и нежност, това се случи, защото и двамата много го искаха. И не бързаха за никъде — целият свят изведнъж престана да съществува, изчезна в небитието за кратък, съвсем кратък миг, който им се стори равен на вечност, понеже той си беше цяла вечност. После светът се появи отново, но сега съществуването му бе съвсем различно от преди.
— Гералт?
— Мм?
— И сега какво?
— Не знам.
— И аз не знам. Защото, разбираш ли… Не съм сигурна дали си заслужава да се обречеш на мен. Аз не умея… Почакай, какво правиш… Исках да ти кажа…
— Йенефер… Йен…
— Йен… — повтори тя и му се покори напълно. — Никой никога не ме е наричал така. Кажи го пак, моля те.
— Йен…
— Гералт…
17
Дъждът секна. Над Ринда изгря дъга, проряза небето като разпокъсан многоцветен свод. Сякаш извиращ от разрушения покрив на кръчмата.
— О, богове… — измърмори Лютичето. — Каква гробовна тишина… мъртви са, казвам ви. Или са се изтрепали помежду си, или моят джин ги е довършил.
— Не е зле да идем да видим — каза Вратимир и обърса чело с омачканата си шапка. — Може да са ранени. Дали да не викнем лекар?
— По-скоро гробар — рече Креп. — Ясни са ми тия вещици, пък и в очите на вещера щъкаха дяволчета. Какво да се прави, ще се копаят два гроба. Обаче съветът ми е преди погребението тази Йенефер да бъде намушкана с трепетликов кол.
— Каква гробовна тишина — повтори Лютичето. Преди малко хвърчаха дъски, а пък сега муха да бръмне, ще се чуе.
Приближиха се към развалините на кръчмата. Предпазливо и бавно.
— Кажете на дърводелеца да стяга ковчезите — каза Креп.
— Тихо — прекъсна го Ердил. — Счу ми се нещо. Какво беше това, Хиреадан?
Елфът отметна косата от островърхото си ухо, приведе глава.
— Не съм сигурен… Я да се доближим още.
— Йенефер е жива — изведнъж каза Лютичето, напрягайки музикалния си слух. — Чух я да стене. Леле, пак!
— Вярно е — потвърди Ердил. — И аз я чух да стене. Сигурно ужасно страда. Къде отиваш, Хиреадан! Внимавай!
Елфът предпазливо надникна през прозореца със счупеното стъкло и моментално се отдръпна назад.
— Да се махаме — каза той кратко. — Да не им пречим.
— Значи и двамата са живи? Какво правят, Хиреадан?
— Да се махаме — повтори елфът. — Да ги оставим за малко сами. Нека си останат само тя, той и последното му желание. Да се отбием да ги почакаме в някоя кръчма, пък след малко и те ще дойдат при нас. И двамата.
— Ама какво правят там? — не миряса Лютичето. — Кажи де, да му се не знае!
Елфът се усмихна. Много, много тъжно.
— Не обичам гръмките думи — отвърна той. — Но с други думи това не може да се опише.
Гласът на здравия разум VII
1
На поляната, в пълно бойно снаряжение, без шлем, преметнал през рамо карминено червения плащ на Ордена, стоеше Фалвик. А до него, с кръстосани на гърдите ръце — набито брадато джудже с лисичи кожух и шлем с нашийник от железни брънки. Тайлес, без доспехи, с къса стегната камизола, бавно се разхождаше напред-назад, като от време на време размахваше оголен меч. Вещерът се огледа наоколо, спря коня си. Наколенниците, нагръдниците, налакътниците и плоските каски на обкръжилите поляната въоръжени с пики войници хвърляха отблясъци.
— Проклятие — измърмори Гералт. — Това можеше да се очаква.
Лютичето направи завой с коня и тихо изруга, когато видя воини с пики, препречили пътя им назад.
— Какво става, Гералт?
— Нищо. Затваряй си устата и не се меси. Ще се опитам някак да ги баламосам.
— Питам какво има? Отново приключение, така ли?
— Млъквай.
— Идеята да отидем до града си беше глупава простена трубадурът и погледна към извисяващите се над гората кулички на близкия храм. — Трябваше да си седим при Ненеке и да не си подаваме носа…
— Нали ти казах да млъкнеш? Ще видиш, всичко ще се оправи.
— Няма такива изгледи.
Лютичето имаше право. Такива изгледи нямаше. Тайлес продължаваше да крачи нервно и да размахва меча, без да ги поглежда. Войниците, подпрени на пиките си, гледаха мрачно и равнодушно, с израз на професионалисти, при които убийството не предизвиква усилено отделяне на адреналин.
Гералт и Лютичето слязоха от конете. Фалвик и джуджето бавно се приближиха.
— Вие оскърбихте благородния Тайлес, вещерю — изрече графът без предисловия и без изискваните от обичая приветствия. — А Тайлес, както вероятно си спомняте, ви хвърли ръкавица. На територията на храма не вървеше да настояваме, затова изчакахме да се пуснете от полата на жрицата. Тайлес ви чака. Длъжен сте да се биете.
— Длъжен съм, така ли?
