дори вече да се е досетил. Не бива и толкоз.
— По дяволите — измърмори Хиреадан. — Започвам да разбирам. Ключарят в подземието… Той се пръсна, защото…
— Това е било второто желание на вещера. Сега му остава още едно. Последното. Но, богове, той не бива да издава това на Йенефер!
12
Тя стоеше неподвижно, наведена над него, напълно нехаеща за джина, който се мяташе вързан над покрива на кръчмата. Къщата се клатеше, от тавана се сипеше вар, мебелите се плъзгаха по пода с трескаво потреперване.
— Значи това било — изсъска тя. — Благодаря ти. Успя да ме преметнеш. Не Лютичето, а ти! Значи затова джинът е толкова борбен! Обаче аз още не съм изгубила играта, драги. Недооценяваш моята сила. Засега и ти, и джинът сте в ръцете ми. Имаш още едно, последно желание, нали? Ами изречи го. Освободи джина и аз ще го вкарам в бутилката.
— Не ти достигат сили, Йенефер.
— Подценяваш ме. Желанието, Гералт, желанието!
— Не, Йенефер. Не мога… Джинът може и да го изпълни, но лично ти не чакай прошка от него. Когато се освободи, ще те убие, ще си изкара яда на теб. Омаломощена си, едва се държиш на крака. Ще загинеш, Йенефер.
— Аз рискувам, не ти! — яростно изкрещя тя. — Не е твоя работа какво ще стане с мен! По-добре помисли какво джинът може да даде на теб! Имаш още едно неизречено желание! Можеш да поискаш всичко! Възползвай се от този шанс, вещерю! Можеш да получиш всичко. Всичко!
13
— И двамата ли ще загинат? — започна да вие Лютичето. — Как така? Господин Креп или как ви беше името… Защо? Та нали вещерът… Нямам думи направо. Защо, защо вещерът не бяга? Какво го задържа там? Ама че глупава работа…
— Глупава и безсмислена — с горчивина изрече Хиреадан. — Напълно при това.
— Самоубийство и най-обикновен кретенизъм!
— Такава му е професията — вметна Невил. — Вещерът спасява моя град. Свидетели са ми боговете, че ако той победи магьосницата и прогони демона, наградата ми ще е щедра…
Лютичето със замах свали от главата си шапчицата с перо от чапла, запокити я в калта и започна да я тъпче, като повтаряше при това най-различни думички на най-различни езици.
— Ама нали той… — простена изведнъж бардът. — Ама той разполага с още едно желание. Би могъл да спаси и себе си, и нея! Господин Креп!
— Нещата не са толкова прости — замислено каза свещеникът. — Но ако той по някакъв начин свърже съдбата си със съдбата на… Не, не мисля, че ще се досети. И май ще е по-добре да не се досеща.
14
— Желанието, Гералт! Побързай! Какво да бъде? Безсмъртие? Богатство? Слава? Власт? Могъщество? Почести? Хайде, че нямаме време!
Той мълчеше.
— Ти искаш да станеш човек — внезапно каза тя с неприятна усмивка. — Отгатнах, нали? Ето какво искаш, за какво мечтаеш! За свободата, за възможността да бъдеш какъвто искаш, а не какъвто си принуден да бъдеш Джинът ще изпълни това ти желание, Гералт. Хайде, изречи го.
Гералт мълчеше.
Тя стоеше пред него на мъждукащата светлина на магическото кълбо, сред проблясъците на задържащите джина лъчи, с развети коси и пламтящи с лилав огън очи, изправена, стройна, черна, страшна…
И прекрасна.
Тя рязко се наведе, надзърна в очите му. Той долови финия аромат на люляк и касис.
— Мълчиш? Значи това желаеш, вещерю! Ето какво е най-съкровеното ти желание! Не го знаеше или не можеш да се решиш? Потърси вътре в себе си, поразрови се дълбоко и здравата, защото, кълна се в Силата, няма да ти падне друг шанс!
А той изведнъж осъзна истината. Той знаеше. Знаеше каква е била тя някога. Какво помни тя, какво не може да забрави и с какво живее. Каква е била в действителност, преди да стане магьосница.
Защото го гледаха студените, пронизващи, зли и мъдри очи на гърбушка.
Той се ужаси. Не, не от осъзнаването на истината. Ужаси се от това, че тя чете мислите му и знае, че е отгатнал истината. И никога няма да му прости това. Той потисна вътре в себе си тази мисъл, уби я, изхвърли я от паметта си завинаги, безследно, изпитвайки при това огромно облекчение. Усещаше, че…
Таванът се продъни. Джинът, омотан в мрежите на вече гаснещите лъчи, се стовари право върху тях с ръмжене, изпълнено с ликуване и жажда за смърт. Йенефер се хвърли срещу него, от ръцете й бликаше светлина. Твърде немощна светлина.
Джинът раззина паст и протегна към нея лапите си. А вещерът изведнъж разбра какво иска.
И изрече желанието си.
15
Къщата експлодира, тухлите, гредите и дъските изхвърчаха нагоре сред облак от дим и искри. От прахта изплува джинът, огромен като хамбар. С ръмжене и тържествуващ кикот геният на Въздуха д’ийни, необвързан вече с никакви задължения и с ничия воля, описа три кръга над града, ликуващо откъсна иглата от кулата на кметството и се устреми към висините, отлетя, изчезна.
— Избяга! Избяга! — възкликна свещеникът Креп. — Вещерът постигна целта си! Геният отлетя! Вече не е заплаха за никого!
— Ах! — възкликна Ердил с искрено възхищение. — Какви живописни руини!
— По дяволите! — извика Лютичето и се долепи до стената. — Къщата се разпадна! Няма начин да има оцелели! Това ви го казвам аз, Лютичето!
— Вещерът Гералт от Ривия се пожертва, за да спаси града — тържествено изрече кметът Невил. — Ние не ще забравим подвига му, ще го почетем. Ще помислим за паметник…
Лютичето отръска от ръкава си парче тръстикова постелка, а от кафтана — мокра мазилка, погледна кмета и с няколко добре подбрани думи изказа мнението си за саможертвите, почестите, паметта и всички паметници на света.
16
Гералт се огледа. От дупката на тавана бавно се стичаха капки вода. Наоколо се търкаляха боклуци и потрошени дъски. По някаква странна случайност мястото, на което лежаха с Йенефер, беше съвсем чисто. Върху тях не се беше стоварила нито една греда или тухла. Сякаш ги бранеше невидим щит. Йенефер, леко поруменяла, седна до него и подпря ръце на коленете си.
— Вещерю, жив ли си? — попита тя и се закашля.
— Жив съм. — Гералт избърса прахта от лицето си и подсвирна.
Йенефер бавно се пресегна, докосна ръката му и нежно прокара пръсти по дланта му.
— Изгорила съм те…
— Дребна работа.
— Прости ми. Знаеш ли, джинът си отиде. Окончателно и безвъзвратно.
