— Но това е безумие, господарю. На нея има най-малко сто и петдесет войници.
— Знам. Но какво да се прави? Трябва да се спасят те.
През това време в пораздигналата се мъгла корабът се беше очертал съвсем и не след дълго стените на двата морски съда се долепиха. Веднага след това лодката бе спусната и тя тихо заплува към мержелеещия се в далечината остров.
Хирам нападна пръв. Неговите верни трийсет нумидийци с ярост се нахвърлиха върху четири пъти по- силния неприятел: ту бяха като малка вихрушка, която косеше всичко пред себе си, ту мечът на Хирам проблясваше наляво и надясно като светкавица и посичаше.
— Привет, похитителю на жени! — долетя в тоя миг насмешлив глас.
— Значи и ти си тук, шпионино? — отвърна със същия глас Хирам.
— Предай се!
Хирам се усмихна презрително и с бърз удар прободе един от най-близките нападатели. След няколко минути боят беше към края си: нумидийците един след друг падаха под ударите на многобройния неприятел и биваха веднага доубивани или хвърляни в морето. Други бяха завързани и откарани в трюма на триремата. Хирам остана сам.
— Хванете го жив! — прозвуча рязко същият глас. — За жив печалбата ще е по-голяма.
Възбудени от вида на касапницата, наемниците като вълци се нахвърлиха върху тежко дишащия Хирам. Над главата му увиснаха десет меча. Удар, втори и Хирам падна върху димящата от горещата кръв палуба.
IX. НЕОЧАКВАНА ПОДКРЕПА
През това време лодката продължаваше своя бяг към островчето, чиито тъмни контури се съзираха на няколко мили. Сидон беше сигурен, че отчаяният опит на вожда му ще завърши с неуспех, защото знаеше, че във всяка картагенска трирема има най-малко двеста души войници.
Забелязали мрачното настроение на кормчията, Офит и Фулвия всячески се стараеха да узнаят не допуска ли той и най-слабата възможност Хирам и неговият малък отряд да се спасят.
— Всичко ще се изясни, когато съмне и мъглата се вдигне — мрачно отговаряше той, — а сега трябва само да стигнем до острова.
— Нима и нас ни заплашва някаква опасност? — в недоумение попита Офит.
— Да, За жалост. Аз не вярвам Герман да се е задоволил да прати само преследвачи след кораба. Сигурен съм, че тук някъде наблизо караулят и други кораби.
Неуспял още да довърши изречението си, и в предутринната мъгла се появи огромна сянка.
— Не се плашете. Брегът е близко — викна Сидон към гребците. — Хайде дружно за веслата!
Но вече беше късно. Появилият се така неочаквано кораб, порещ вълните със страшна скорост, премина пред самия нос на малката лодка и в миг обитателите й се намериха в хладната морска вода. При падането Фулвия нададе силен писък. Веднага след това от кораба отвърна някакъв тревожен глас: „Теоур, чу ли? Този глас сякаш е на Офит?“
— Ей, хора! — раздаде се отривиста команда. — Живо във водата. Искам Офит жива или мъртва.
Сидон, който през това време яростно се бореше с вълните, усети внезапно в ръцете си някакво вкочанено и потъващо тяло. Това беше Фулвия. Като я хвана с едната ръка за натежалата от водата коса, със свободната той бодро почна да разсича вълните към чернеещия се съвсем наблизо остров.
Всички от лодката с изключение на Офит се бяха спасили. Офит или бе потънала, или бе заловена от хвърлилите се във водата войници на Герман.
— А сега какво ще правим? — попитаха нумидийците.
— Вървете след мен. Познавам тези места — кратко отвърна Сидон.
След четвърт час бърз ход групата стигна до една доста голяма полуразрушена кула, остатък от укрепленията, които картагенците бяха издигнали по цялото крайбрежие по време на пуническите войни. После, след сключения с римляните мир, те бяха лекомислено напуснати или оставени с по един-двама надзиратели.
От върха на кулата кормчията внимателно разгледа далечната тъмна равнина на морето.
— Нищо! — каза той. — Дори не ни и гонят. Сигурно си мислят, че сме потънали до един.
— А Хирам? — с тревожен глас попита Фулвия.
— Ще чакаме до утре — мрачно отвърна кормчията, — утрото все ще ни каже нещо ново.
Но настъпилото утро не им донесе нищо ново. Морето беше пусто и нямаше следа нито от кораба на Хирам, нито от този на Герман. Сидон дълго се разхожда замислен по широката площадка на старата крепост. Най-сетне сякаш му дойде някаква успокоителна мисъл, защото бръчките по челото му се поизгладиха и погледът му не беше тъй мрачен. След това извика двама от най-ловките си нумидийци и им каза: „Познавате този остров, нали?“ — „Да“ — в един глас отговориха те.
— На северния бряг има малко пристанище, в което свободно могат да се поместят няколко корабчета. Не е чудно корабите на Герман да са спрели там след нощните неприятности. Следователно няма да ви е трудно да узнаете нещо за участта на Хирам и Офит. Оставете оръжието си, преоблечете се като прости рибари и узнайте всичко, каквото можете. И не забравяйте, че от бързината и сръчността ви зависи може би спасението на всички ни.
— Има ли в теб поне малко надежда да намериш Хирам жив и да го спасиш? — с безпокойство попита Фулвия, след като двамата пратеници слязоха от кулата и се скриха в близката гора.
— Ако не е убит — уклончиво отвърна Сидон, — където и да са го скрили, ще го намеря и спася. За това можеш напълно да се довериш на стария Сидон.
— Да, ти ще го спасиш — тъжно отговори етруската, — но само за да го дадеш на Офит. Ако, разбира се, тя през това време не бъде дадена насила на другия си мъж. След туй, което стана нощес, Герман едва ли ще чака повече.
Сидон забеляза как при тия думи лицето на девойката леко се проясни и някаква странна усмивка заигра по устните й.
— Кълна се в Мелкарт — извика старият моряк, — това изглежда би ти доставило голямо удоволствие?
— Защо мислиш така? — попита Фулвия леко зачервена.
— Ох. Аз съм вече стар и опитен в любовта. Сигурен съм, че любиш Хирам и сама се страхуваш да го признаеш.
Девойката не отвърна нищо. Сидон се обърна към морето и с разсеян поглед гледаше искрящите на слънцето вълни.
Внезапно той нададе слаб вик и посочи с ръка към морето: там, не много далеч, се виждаше голям търговски кораб, идещ сякаш право към тях.
— Какъв е този кораб? — със страх попита Фулвия. — Дали не ни носи нови беди?
Кормчията дълго се взира в приближаващата трирема и намръщеното Му лице добиваше все по- радостен израз.
— Познавам този кораб, знам го! — весело нареждаше той, потривайки ръце. — Това е корабът на Гако, моя най-добър приятел, на когото веднъж, по време на бой с гръцки пирати, спасих живота. Почакай тука, Фулвия. Ще ида до брега и ще се опитам с викове да привлека тяхното внимание.
Като слезе като вихър по стълбите и премина за минута пясъчната дюна, отделяща старата крепост от морския бряг, кормчията тури ръце на устата си като тръба и извика с пълно гърло: „Ей, вие от кораба!“
— Ехей-ей! — отвърнаха от триремата. — Кой вика?
— Има ли на борда ви един Гако?
— Да. Това е господарят ни!
— Ей, Гако! Тука! На земята! Аз съм Сидон! Сидон от Тир. — Веднага след това от триремата се отдели ладия с няколко гребци.
След малко тя стигна брега и един човек със среден ръст, загърнат в широк плащ, се хвърли в обятията на кормчията.
— Сидон! Ти? Какъв вятър те е довеял тук? Мислех, че продължаваш да търгуваш в Картаген. Но защо си сам? Къде е Хирам?
