— Уви! — с въздишка отговори Сидон. — Не само че не знам къде е, но не съм сигурен и дали е жив.
— Но какво се е случило? Кажи ми всичко.
— Ти сигурно не си узнал още, че господарят ми преди известно време се провини пред Герман, един от най-могъщите членове на Съвета на сто и четиримата, и трябваше да бяга. Това именно направихме тази нощ, но на разсъмване ни настигна една от картагенските триреми и в момента, когато аз по заповед на господаря плувах към този остров, неговият кораб е бил превзет. Или господарят ми е убит, или — което считам за най-възможно — е взет в плен.
— Как? — извика един висок побелял воин, който бе излязъл ненадейно с Гако. — Хирам е пак в ръцете на картагенците?
Сидон се обърна и изгледа говорещия с въпросителен поглед.
— Ах! — извика той радостно. — Ти си началникът на наемните легионери, които сториха такава голяма услуга във вилата на Герман. Тогава ти му даде възможност благополучно да избяга от залата. Но кажи ми, благородни вожде, как и защо се намираш на кораба на моя другар Гако?
— Добре знаех, че след моята намеса в полза на Хирам Герман няма да ме пощади. И понеже съм свободен наемник, необвързан нито с отечество, нито с лични причини, реших, че по-добре ще бъде да се простя с Герман и картагенската република и да предложа меча си на този, който се нуждае повече от него.
— Слушай, доблестни човече — с вълнение извика Сидон, — ти няма да оставиш Хирам, който може би е още жив, в ръцете на тъжната участ, без да се опиташ втори път да го спасиш.
— Аз и моите дванадесет човека сме на твоите услуги — просто отвърна вождът.
— О, велики Мелкарт! — извика Сидон, като вдигна ръце към небето. — Убедих се, че никога не забравяш хората, доверили своя живот на свободните вълни, от които си се родил ти, о, божествени?
— А разполагаш ли и ти с хора? — попита воинът, който си беше предложил услугите.
— Десет човека! — отвърна Сидон, — но с групата, която ми даваш, ще сме достатъчно силни, за да се опитаме да освободим нашия господар. Сега да изчакаме нашите разузнавачи, за да видим какви известия ще ни донесат.
После се обърна към владелеца на кораба:
— Е, Гако, надалеч ли си тръгнал да пътуваш?
— За Иберия. Там ще продавам оръжие и вази, с които е пълен корабът ми.
— Можеш ли да ми отстъпиш една от лодките си? На теб тя няма да ти е потребна, а на нас ще бъде по-необходима, ако стане нужда да се върнем в Картаген.
— Вземи каквото искаш — отвърна Гако. — Аз ти дължа живота си и всичко, което имам, е твое. Ако стане нужда, и животът ми е на твое разположение.
— Не, не, приятелю — възрази Сидон, — такава голяма жертва няма да приема. Ще ми бъде напълно достатъчна една малка лодка. Върни се на кораба си и ми изпрати лодката с обещаните от този човек хора.
Другарите се разделиха и след малко на крайбрежния пясък стоеше отряд от стройни и здрави нумидийци, готови да попълнят малката дружина на стария кормчия.
Вест за Хирам дойде едва след половин ден. Единият от пратените нумидийци се върна запъхтян и облян в пот.
— Нашият господар е жив! — прохриптя той, едва поемайки дъх.
Вик на радост посрещна това съобщение.
— Жив — продължи нумидиецът, — но както разбрах — ранен.
— Е — весело отвърна Сидон, — това не е голяма беда. Господарят не е такъв човек, че да умре от каквато и да е рана. А узна ли къде се намира сега?
— Да. Заключен е в крепостния затвор. Рибарите, които са го видели отблизо, ми го описаха така подробно, че е невъзможно да се излъжа. Какво е станало с другите от кораба — не можах да разбера — довърши нумидиецът, изтривайки потно чело.
— Значи нашият господар е заключен в крепостта — замислено каза кормчията. — Това прави нещата съвсем объркани.
— Не се безпокой, братко — каза дошлият с Гако воин, Тала, като сложи ръка на рамото му. — За щастие преди два часа бях на служба в тази крепост и не само че познавам отлично целия затвор, но имам представа и за тайните входове в него. Следователно спасяването на Хирам ще бъде твърде лесно.
В този момент от гората се показа и вторият разузнавач, потънал и той в прах и пот.
— Господарят е жив! — извика той още отдалеч.
— Знаем — отговори Сидон. — А сега, другари, живо на работа. Предупреждавам ви, че не всичко ще върви така гладко, както досега.
Времето измина мина в приготовления. През нощта всичко беше готово и отрядът на Сидон потегли, криволичейки през острова към полуразрушената кула.
X. НОЩНАТА ЕКСПЕДИЦИЯ
— Стой! Пред нас има огън!
Този глух възглас бе изречен от Сидон в момента, когато пълната с въоръжени хора лодка бе стигнала до входа на малкото заливче, на чийто бряг се намираше търсеният затвор.
Гребците изсушиха веслата и лодката веднага забави ход.
— Не може да бъде да ни чакат! — продължаваше да си говори Сидон. — Този огън сигурно е от някой кораб, и то, както ми се струва, доста голям.
— Този същият, който доведе Хирам тук — разреши спора новият съюзник на Сидон.
— Нищо! Напред! Ако утрото настъпи преди да сме изпълнили замисления план, няма защо да се боим от този кораб. Заливчето е достатъчно широко и спокойно можем да минем покрай него, без да бъдем забелязани.
Веслата се спуснаха и лодката отново запори сънливите вълни на залива.
Няколко уморителни дълги минути и тя леко се удари в мекия крайбрежен пясък.
В този момент рязък глас разсече нощната тишина.
— Какво беше това? — разтревожено попита Сидон стария воин.
— Сигурно някаква морска птица — отвърна воинът. — Виж чайките, които хвръкнаха, когато се приближихме. Ако тук някъде имаше човек, те нямаше да стоят така спокойно.
Целият отряд, с който за общо учудване беше тръгнала и Фулвия, предпазливо слезе на брега, премина близката дюна и се приближи до група палми, разхвърляни безредно в подножието на доста висок хълм и скриващи в сенките си крепостната постройка.
— Знаеш ли къде е затворът? — попита Сидон, като догони вървящия напред Хирамов другар.
— На онзи хълм — посочи запитаният пред себе си. — Този пункт беше по-рано така добре укрепен, че се смяташе за един от най-непревземаемите в цялата картагенска република. Когато аз бях комендант тук, гарнизонът се състоеше от двеста човека. Сега сигурно е значително подсилен Предвид обявената ни от Рим война.
— Хм … — загрижено промълви Сидон, — това прави нашата работа още по-лоша. Как ще оправим цялата тая каша?
— Казах ти вече, че няма нищо трудно — каза вървящият до него воин. — Слушай: оттук почва един таен вход, който води право в стаите на коменданта, и ние още с първата крачка ще завладеем главата на крепостта. Без него гарнизонът ще бъде напълно дезорганизиран и следователно безопасен. Особено много разчитам на това.
В най-гъстата част на гората, заобикаляща старото здание, отрядът намери висока купчина камъни, изкусно маскираща входа на тъмна и ниска пещера.
— Точно тук трябваше да дойдем — каза водачът. — Сега най-важното е вниманието: една погрешна
