войници. Всички стояха като приковани: защото всичко казано бе истина. Републиката бе пред лицето на разрушенията, пожарищата и убийствата. Следователно всяка ръка бе скъпа. А Хирам неведнъж бе доказвал, че е велик вожд и само мечът му струва колкото цяла тълпа наемници.
— Кой ме осъди? — продължи с все по-усилващ се гняв Хирам. — Родината ли? Не. Ти, старче, с твоята безумна гордост ме прати на заточение. Защото ти казах горчивата истина право в очите — че Картаген отива към гибел, защото исках да продължим борбата с Рим, предричайки, че той ще ни погуби, ако не го премахнем от лицето на земята, И кой излезе прав? Вие се съгласихте и станахте роби на „железния“ Рим, но Рим не търпи роби, които живеят на свобода в родината си. Какви още мои вини знаеш ти? Че бях другар на непобедимия Анибал, погубен пак от вас? Или че аз, беден войник, имах смелостта да залюбя дъщеря ти — Офит? Отговаряй!
— Значи идеш да ми предложиш меча си? — каза най-после с видимо усилие Герман.
— Да, но не на теб, а на Картаген! — гордо отвърна Хирам.
— При какви условия? Колко таланта ще искаш за помощта?
Хирам презрително се усмихна, повдигайки рамене.
— За защита на роден край злато не се взема — каза той. — И защо ми е вашето злато? Аз съм богат: освен това не продавам кръвта си. Не. Не тъй ще ми заплатиш ти, Германе.
— Да, знам — прекъсна го старецът, — ти искаш ръката на моята дъщеря. Но тя си има вече мъж, който ще трябва да отстъпи. Ако не … — Но и той владее меча не по-зле от теб.
— Толкова по-добре. Може би той се намира тук, при теб? Ако не се е скрил, когато е чул името ми, разбира се.
Герман рязко се обърна.
— Теоур! — силно извика той. — Чу ли? Този човек те оскърбява.
Тълпата войници се раздвижи и пред Хирам застана строен красив момък в блестяща ризница. Той стискаше в десницата си дръжката на красив тежък иберийски меч. Лицето му беше бледо, но по него се четяха воля и смелост.
— Никога и от никого не съм се крил! — каза той с гърлен глас. — А ти си пират и ще получиш наказанието си.
— Ще видим! — спокойно отвърна Хирам.
Всички се отдръпнаха и около двамата съперници се образува празно място. Войниците наредиха копията си околовръст, за да не пречат на биещите се. Някой от околните подаде на Хирам своя щит. След това двамата застанаха един срещу друг и Герман даде знак да започват.
Пръв се нахвърли Теоур. Заслепен от ярост, той сипеше удар след удар и всеки миг бе на различна страна. Хирам, напротив, бе напълно спокоен и с леки движения на щита си отбиваше свирепите удари на противника си. Това продължи доста дълго. Най-после Теоур започна да отпада: ударите му не бяха вече така силни, а движенията — така бързи. Щом забеляза това, Хирам нападна: мечът му със свистене тежко рухна върху щита на противника, после още веднъж. Силен вик се изтръгна от гърдите на околните: Теоур се олюля, изпусна меча си и падна върху палубата, облян в кръв.
Всички заобиколиха потреперващото още тяло. Герман се наведе, не повярвал, че смъртта е настъпила мигновено. Но Хирамовият меч бе точен. Той никога не грешеше.
— Ти пак победи — каза с въздишка Герман, като ставаше. — Какво ще кажем сега на неговия баща, моя най-добър приятел?
Хирам повдигна рамене.
— Кажи му, че синът му се е бил геройски и не се е опетнил с името страхливец. Че умря от меча на човека, от когото се боят дори побелелите в сеч войници. Това ще послужи за утешение на стария му баща.
Герман изслуша всичко това с наведена глава.
— Вървете си! — каза след малко той на подчинените си. И там, където допреди пет минути бурно се решаваше съдбата на един живот, сега настъпи гробна тишина. Хирам стоеше, подпрян на меча си. Герман все още мълчеше. От време на време челото му се набраздяваше от дълбоки бръчки.
— Тъй да бъде! — каза най-сетне той с дълбока въздишка и поглед, впит в тялото на убития. — Твоят меч разреши спора. Съжалявам, че отечеството досега е било лишено от мощта ти. Но за това освен личните ми чувства към теб имаше и нещо по-важно. То именно накара Съвета да те заточи. Ти беше най- добрият другар на Анибал, първият вожд след него. И затова войниците те боготворяха. И ако тогава ти бях дал Офит, щеше да се сдобиеш с още по-голямо влияние и тогава никой нямаше да ти попречи да изпълниш плана си — да поведеш войските ни срещу Рим. Нали?
— Да.
— А ние бяхме обезсилени и нямаше да издържим подобна борба — и ти бе осъден на изгнание. Сега обстоятелствата се измениха. От името на Съвета аз обявявам заповедта за изгнанието ти за унищожена и на теб ще ти бъде даден пак достоен пост. А тази вечер ще дойдеш у дома. Но всичко това при едно условие: Офит ще стане твоя жена едва след първата победа над римляните.
— Добре! — отвърна Хирам и като поздрави по войнишки, тръгна към въжената стълба. След малко беше при своите и със силен глас заповяда: „В Картаген!“ Веслата се потопиха почти едновременно с тези на триремата. Но след няколко минути последната бе далеч пред ладията на Хирам.
— Какво се случи? Защо се забави така дълго на триремата? Какво прави там? — бързо питаше Офит избраника си.
— Чувахме звън от мечове и после викове — намеси се и Фулвия.
— Ти си се сражавал?
— Да, сражавах се! — навъсено отговори Хирам. — И този, който беше против мен и ми пречеше, няма никога вече да хване оръжие. Той е убит!
— Герман? — извика Офит ужасена.
— Не, с Герман аз не бих се бил. Убих твоя годеник, Офит. Теоур вече никога няма да те види. Да. Той се би храбро, жал ми е, че нямаше друг изход. Но на земята нямаше място за двама ни.
— А ти не си ли ранен?
— Не, както виждаш. Сега отиваме в Картаген. Там ти ще останеш при Фулвия, а аз ще ида да помагам на родината си. Герман обеща, че ще ми бъде поверено командуването на флота.
След един час лодката влезе в пристанището на Картаген. Триремата отдавна бе дошла и се бе загубила сред другите кораби, върху чиито палуби кипеше бурен живот: флотата на Републиката се готвеше за бой.
XVIII. ПАК В КАРТАГЕН
Същия ден вечерта Хирам и Тала вървяха бързо по една широка и хубава картагенска улица. Офит, младата робиня и Фулвия бяха останали в къщата на етруската, където после се прибраха и всички мъже на малки групички, за да не привличат вниманието.
Общо бе мнението, че трябва да напуснат Картаген, защото сигурно предварително са осъдени на смърт. Сидон сърдито викаше, че Хирам прави глупости, като се заема с безнадеждната борба срещу римляните. Но когато Хирам заяви, че е решил да сподели участта на родния си град и че всички са свободни да правят каквото искат — нито един от тях не напусна любимия си вожд.
По пътя към двореца на Герман към Хирам и Тала се присъедини и Фегор.
— Привет, храбри воини! — каза той. — Поздравявам ви с благополучния изход на нещата. Ти не можеш да си представиш, Хирам, колко съм се безпокоил за теб.
— Ти? Защо? Ами обещаният талант?
— Ах, да. Бъди спокоен, ще го получиш.
— Нали? И аз бях сигурен в туй. Но сега за друго. Ти си скрил Офит в дома на Фулвия. В това съм сигурен: позволи ми да ти дам един съвет. Не казвай на Герман нито дума за това. Кой знае дали гордият старец няма да се разкае за стореното? Сега те слушат, защото им трябваш. А след ден може и да се
