Лодките на жреците се виждаха добре въпреки голямото разстояние. От време на време Сидон подвикваше на гребците: „По-дружно! Равно! Хайде!“
Но и без неговото поощрение те си вършеха работата отлично. Тези хора бяха като челичени машини. Мускулестите им ръце без труд повдигаха и спускаха тежките весла и лодката почти летеше по морските вълни. В полупрозрачната светлина неясно се очертаваха контурите на бягащите лодки и силуетите на хората в тях. Между мрачните фигури на жреците острият поглед на Хирам съзря строен женски силует.
— Офит! — извика силно той. Но Тала бързо му затвори устата.
— Не прави глупости! — каза той. — Остави ме да продължа да играя ролята на пратеник на Съвета.
— Каква полза от това? — неволно попита Хирам.
— Откъде знаеш дали тези проклети жреци не са получили заповед да не предават Офит жива в ръцете на чужди хора — отговори Тала. — Какво искаш, да я убият пред очите ни ли? Разбира се, ние ще отмъстим така, че земята да потрепери, но нима това ще те удовлетвори! Не, по-добре седни и мълчи.
Хирам с въздишка се отпусна на скамейката редом с робинята и започна да я разпитва какво е станало, докато са били разделени с Офит.
Робинята тихо му разказа това, което й беше известно, но то бе твърде малко.
— Стоим в храма повече от петнайсет дни, господарю! — продължаваше успокоилата се девойка. — С господарката ми всички се отнасяха добре, но не беше така и с мен.
— Идвал ли е тук Герман или Теоур, мъжът на Офит?
— Не. Не виждахме абсолютно никого. В това време лодката беше стигнала съвсем близо до бегълците. Те се бяха хванали здраво за веслата, за да помагат на гребците, но понеже не гребяха в такт, лодките още повече забавяха ход.
— Хвърлете веслата! Спрете! — извика повелително Тала. И без това смущението се засили: едни викаха, че се предават, други ги караха да мълчат и да продължат бягството. Най-после един треперещ глас се извиси над останалите:
— Какво искате от нещастните служители на Танита?
Ние сме бедни. Защо ни гоните?
— Ние действуваме по заповед на Съвета на сто и четиримата — отговори Тала. — Предайте се и бъдете спокойни. Не сме морски разбойници, а картагенски войници!
Лодките бавно спряха и след минута Хирам беше в едната от тях, където до скамейката лежеше Офит.
— Хирам! — радостно извика Офит, протягайки ръце към него.
— Другата лодка! Другата лодка! — изкрещя някой в тоя момент.
Всички се обърнаха: наистина, използувайки положението, забравената за минута ладия се беше обърнала към Картаген и бързо се отдалечаваше. Хирам веднага разбра на каква опасност се излага: от преследвач щеше да стане преследван. Ако не успееше да стигне ладията, преди да е влязла в пристанището, това щеше да се случи. За един миг Офит бе пренесена при хората на Хирам, греблата на жреците взети и лодката отново се впусна в шеметна гонитба.
XVII. ЛИЦЕ В ЛИЦЕ
Този път обаче щастието измени на Хирам: въпреки че нумидийците гребяха пряко сили и лодката хвърчеше — разстоянието не намаляваше.
— Гребете по-силно! Още! Още! — викаше Сидон непрекъснато към облените в пот гребци.
Внезапно бягащата лодка зави и почна да се отдалечава в съвсем друга посока. Хирам се обърна и видя целта й: това бяха две триреми, които досега не се виждаха, защото бяха зад дългия нос между Утике и Картаген. Но сега се очертаха съвсем наблизо. Нумидийците също ги забелязаха и отпуснаха веслата, за да се хванат за мечовете.
— Картагенски бойни триреми — промърмори Сидон, разглеждайки бързо приближаващите кораби. — С тях не можеш да се оправиш нито със сила, нито с хитрост. Боговете все още не са с нас, Хирам.
— Ах! — каза в този момент Офит. — Това са триремите на баща ми. Познавам ги много добре. Герман се връща сега с тях от Утике. О, Хирам, какво ще стане пак с нас?
— За веслата, гребци! — неочаквано за всички извика Хирам. — И дръжте оръжията готови.
— Мислиш, че можем да направим нещо в открит бой? — попита Тала.
— Не, но почакай и ще видиш. Хайде, напред! — подвикна Хирам. — Сидон, право към по-голямата трирема. Тя е любимката на Герман и старецът сигурно е там. Аз ще се обясня с него.
Лодката заплува в указаната посока и след няколко минути бе там. Първата лодка вече бе пристигнала и пътниците й се намираха върху палубата на по-малката трирема.
— Хей! Вие от кораба! — извика силно Хирам. — Спуснете стълба. Искам да говоря с господаря ви.
— Но кой си ти? — чу се отгоре нечий глас. След кратък оглед той добави: — Имай предвид, че тук са повече от сто и петдесет добре въоръжени картагенски войници.
— Стига си бърборил! — прекъсна го нетърпеливо Хирам — Ще се кача сам. Или сте толкова храбри, та се страхувате дори от един, когато вие сте сто и петдесет?
— Дявол! — разсърдено отговори гласът. — Но кой си ти? Познаваш ли господаря ми?
— Той се казва Герман и аз трябва да говоря с него по много важна работа.
— Добре, за кого да доложа на господаря?
— Кажи, че с благородния Герман желае да говори Хирам — съратникът на Анибал. Сигурно си го чувал?
Името бе познато на целия екипаж. На палубата се вдигна същинска врява. Десетки гласове повтаряха това име и всички се надвесиха над лодката, за да видят по-добре знаменития вожд.
Веслата от триремата се спуснаха и тя намали бързия си ход. Веднага след това през борда бе хвърлена въжена стълба.
Хирам се наведе над седналата Офит.
— Залагам всичко на една карта, Офит. Оттук ти ще чуваш всичко.
— Не бих ли могла да ти помогна — с насълзени очи попита девойката.
— Може би. Но да видим най-напред какъв прием ще ми окаже баща ти.
След това, като се обърна към хората си, каза: „Може би сега се виждаме за последен път. Давам на всички ви свобода. Ако искате предайте се.“
— Никога! — извикаха всички в един глас.
— Никак не ми се иска да намеря гроба си в корема на Ваал-Молох — добави навъсено Сидон.
След малко Хирам бе на неприятелската палуба всред тълпа от напълно въоръжени войници.
— Път! — извика той със звънък глас.
Всички се отдръпнаха и Хирам се намери пред висок, облечен в черно старец.
— Хирам — произнесе той удивен, — това наистина си ти. И си се осмелил да стъпиш на моя кораб, като знаеш, че на него има само мои войници.
— Но и аз не съм сам. С мен е моят меч! — с горда усмивка рече Хирам.
— Но те ще те обезоръжат!
— Не ви съветвам да правите това. Картаген и ти сега имате голяма нужда от хора, а ти знаеш, че при подобен опит много от най-добрите ти бойци ще паднат.
— Богове! Но за какво най-сетне си дошъл?
— Ти забравяш, че Картаген е и мое отечество. А сега него го грози страшна опасност. Дойдох да те помоля да предложиш моя меч за обща защита.
— Но ти си осъден на вечно изгнание?!
— Само че се върнах.
— Законът гласи: за изгонен от Картаген и върнал се неопростен — смърт!
— Глупав закон, измислен от вас. Или Картаген има достатъчно защитници, та мечът ми е излишен? Или римляните вече са победени? Или е сключен мир?
Като удари падаха думите на гордия воин върху побелялата глава на патриция и наобиколилите го
