погубим.
— Да, имаш право. Ще се опитаме да вземем Офит, а после ще решим какво да правим по-нататък.
Фулвия живо се обърна към Хирам и попита с разтреперан глас: „Когато освободим Офит, незабавно ще напуснеш Картаген, нали?“
— И аз самият не знам — отговори Хирам. — Във всеки случай ти ще бъдеш навсякъде с нас: ако не поискаш да останеш тук, разбира се.
— О, не, не! — отговори нервно Фулвия, но се сепна. — Аз трябва да остана — добави тихо тя. — Аз няма да видя пак гълъбовото небе на прекрасната си родина. Така е пожелала всемогъщата Съдба!
— Но защо? — учудено попита Хирам. — Защо ще останеш, когато след няколко дни Картаген ще бъде обсаден и ще изтърпи всичките ужаси на победения?
— Не ме питай за това — отвърна тъжно девойката, — не мога да ти кажа причината.
— Хм — замислено продължи Хирам, — почвам да си мисля, че презрението към шпионина е само външно, а в сърцето си ти го обичаш.
— Може и тъй да е — промълви Фулвия, нов гласа й ясно прозвучаха омраза и презрение.
— Ти си странно същество. Тебе не може да те разбере никой.
— Има на света един човек, който може да ме разбере, но той не пожела това. Но защо губим времето си в безполезни разговори? Или мислиш, че работата, която ти предстои, е лесна?
Никой не отговори.
— Дойде ми една чудесна идея! — извика Сидон, който до това време седеше замислен. — Само дали ще има Фулвия достатъчно време, за да ни ушие на всичките по едно наметало от жълта платнена материя, с каквито ходят жреците на Танита?
— Вярно! — зарадва се Тала, разбрал в какво се състои планът. — Ще им устроим една прекрасна игра.
— А освен това, Тала — продължи Сидон, — тебе те познават като доверено лице, нали?
— Да, всички.
— И не знаят още, че си изгонен?
— Не вярвам.
— Много добре! Тогава ти ще се явиш там с войниците си, облечени като жреци, и ще кажеш, че Съветът е заповядал да смениш персонала. Никой няма да се усъмни и ти ще станеш господарят на храма. Хайде сега всички на работа!
Двама нумидийци бяха изпратени в града за плат и скоро Фулвия и Сидон, който разбираше от всички занаяти, се заловиха да шият жречески одежди.
XV. В ХРАМА НА БОГИНЯ ТАНИТА
Към полунощ по пустите улици на Картаген тайнствено се движеше група хора: те бяха облечени в дълги жълти тоги, препасани с пурпурни колани, украсени с дебели пискюли. Лицата им почти се скриваха под високите капюшони. Групата се придружаваше от четиринайсет напълно въоръжени войници. Читателят навярно се е досетил, че жреците бяха преоблечените другари на Хирам, скрили ризниците под одеждите на жреци на Танита.
Между преоблечените беше и Фулвия. Тя съзнаваше на каква опасност се излага, но мислеше, че като е с отряда, Фегор не би ги предал, знаейки, че така предава и нея.
Не след дълго шествието излезе на пристанището. Към тях веднага тръгна един човек, облечен с широко черно наметало.
— Най-после! — каза той, щом се приближи до тях. — Бях изгубил вече търпение. Хайде, сядайте по- скоро в лодката. Тя ви чака отдавна. — При тези думи той хвана руля, воиниците веслата и лодката бързо запори вълните. След малко бяха извън търговския порт и заплуваха към уединеното островче, на което се издигаше храмът на Танита.
Към два часа след полунощ лодката се удари в брега на островчето.
— Храмът е зад онази горичка — каза Фегор, сочейки с ръка. — Няма да дойда с вас, понеже всички ме познават. Ще се върна в града или ще ви чакам скрит някъде. Във всеки случай лодката, с която дойдохте, ще бъде тук.
— Но преди това се закълни, че няма да ни предадеш! — каза нечий полуразтреперан глас от средата на групата.
Фегор се стресна, наведе глава и отговори твърдо:
„Нека Ваал-Молох ме обърне на въглен, ако ви предам!
Но клетвата е безполезна, защото фулвия е с вас, а това е достатъчна гаранция, че няма да ви направя никакво зло.
А сега довиждане и успех.“
След тези думи той се загърна в плаща си и изчезна в гъстата мъгла. Останалите бързо тръгнаха към обителта на Танита.
То беше огромно полегато здание, напомнящо египетски храм: липсваха му само зъбци по покрива, за да може да служи и за крепост.
— Тук ще бъде трудно да се промъкнем със сила, ако не ни пуснат доброволно! — промърмори Тала, оглеждайки високите масивни стени. После дръпна тежкото чукче, заместващо звънеца. Едва беше заглъхнал звукът и в стената се отвори малко прозорче, от което груб глас попита кои са и какво искат.
— В името на Съвета на сто и четиримата — отворете! — със заповеден глас отговори Тала.
— Защо толкова късно? — продължи недоверчивият пазач.
— Глупак! — сърдито извика Тала. — Нима в Картаген сега съществува време? Ден или нощ? Републиката е в опасност и всеки миг е миг за действие.
— Защо сте изпратени от Съвета?
— Да сменим стражата и да увеличим броя на жреците. Водим със себе си дванайсет ваши братя.
Зад стената се чу шум от оръжие и вратата най-сетне се отвори със скърцане.
Няколко въоръжени войници със светилници в ръце пристъпиха напред и доближиха до вървящия пред всички Тала.
— Вие ли сте началникът? — попита един от тях.
— Аз — отговори запитаният.
— Имате ли писмено нареждане от Герман?
— Не, понеже той ненадейно замина за Утике и нямаше време да ми подпише такова. — „Какво щастие — мислеше си Тала през това време, — че Фегор ми съобщи тази новина.“
— Чакай! — извика един от войниците, тръгвайки към Тала със светилника си. — Струва ми се, че познавам този глас. Ти не си ли водителят на гръцките наемници?
— Най-сетне ме познахте. Сега ще ни пуснете ли?
— Да, пътят е свободен. Но какво да правят тези, които ще смените?
— Съветът заповяда незабавно да тръгнат за Утике, където ги чака Герман. Струва ми се, че ще им бъде възложена някаква специална мисия. Всичко ли ми оставяте наред? Относно дъщерята на Герман?
— Да. Имате ли други нареждания?
— Не.
Този, който задаваше въпросите и който, по всичко личеше, бе началникът, тури пръсти в устата си и нададе пронизителен писък: веднага от храма излязоха петнайсет-шестнайсет души войници.
— На път — извика той, когато всички се събраха около него. — По заповед на Съвета ще идем в Утике. Тръгвайте към пристанището. И така, Тала, предавам в твои ръце охраната на храма. Сбогом!
След дълго лутане из мрачните и глухи помещения отрядът се озова пред тежка бронзова врата, която изглежда водеше към централната част на храма. Сидон почука и на въпросителния глас отвътре настойчиво помоли да бъдат пуснати доведените жреци и да се даде вечеря на новата стража. Но този път претърпяха неуспех: зад вратата се чу шум от множество гласове, след това настъпи тишина и най-после отговориха, че
