Емилио Салгари
Пещерите на съкровищата
Глава I
КАК СРЕЩНАХ ГОСПОДАТА ФАЛКОНЕ И ГУД
Може би ще ви се види чудно, че сядам да описвам приключенията си сега, когато съм вече на петдесет и три години. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че отначало това ми се видя малко чудно и на мене. При това през живота си не съм се докосвал до перото, тъй като почти постоянното ми занимание до днес е било да стрелям по дивите зверове, от които повалих вече толкова много.
Вие веднага ще се запитате що за история ще бъде това. Имайте малко търпение и любопитството ви ще бъде задоволено.
Най-напред трябва да ви кажа, че започнах да работя още съвсем малък. На оная възраст, когато повечето от момчетата още ходят на училище, аз вече се намирах на нос Добра Надежда, където изкарвах хляба си с голям труд. Отначало работех като златотърсач в златните полета на Трансвал, а после като ловец на диви животни, водач на кервани и полски работник. И най-после трябваше да участвувам в едно необикновен но приключение, за да стана така богат, както съм сега.
Днес и аз не зная какво е моето богатство. Ще ви кажа само: то е толкова голямо, че мога спокойно да живея, без да се грижа за нищо. Грижите и изпитанията вече се свършиха. Сега съм доволен, че мога да си почина след толкова много опасни приключения.
Ще се опитам да ви разкажа чудната и невероятна, но съвсем истинска история на моето богатство.
Пиша я, за да се разсея. Страдам от рана в крака, нанесена ми от един лъв. Понякога болките ме принуждават да прекарам дълги мъчителни часове в пълна неподвижност. Това е същинска глупост — да убиеш шестдесет и пет лъва и да се оставиш да те ухапе последният. Но няма що да се прави.
Още едно нещо ме кара да седна и да напиша тази история: искам да развлека малко моя син Хари и да му оставя един спомен от моите преживелици. Хари е студент по медицина в Лондон и болницата, която посещава, сигурно не го развлича много. Ето защо се надявам, че той ще чете с удоволствие книгата, която е написал баща му. А сега без друго започвам.
Държа с известна гордост да ви кажа най-напред, че на нос Добра Надежда си бях създал голяма слава на безстрашен ловец и опитен водач, тъй като познавах на пръсти просторните земи, които се разстилат от бреговете на носа до границата на Трансвалската република и от бекуанските земи до устието на Оранж.
А сега ето историята.
На осемнадесети август 1876 година, на връщане от един лов отвъд Бамамгоато случайно срещнах един генуезец, господин Фалконе, и поручик Гуд, един от най-любезните англичани, които съм познавал през живота си.
След като престоях няколко дни в града Кап, в които бях отивал и друг път, аз се качих на парахода „Дънкелд“, за да се върна в Дюрбан, важен град на колонията Натал, в който беше постоянното ми жилище.
В пристанището току-що бе пристигнал и английският параход „Град Единбург“ и ония от пътниците, които искаха да продължат за Натал, се бяха качили вече на „Дънкелд“. Между многото пътници забелязах двамата господа, които още от пръв поглед ми направиха приятно впечатление с откритите си и любезни обноски.
Единият имаше около тридесет години. Беше много здрав човек, висок, широкоплещест, със здрави мускули и гърди на истински борец. Косите и брадата му бяха съвсем черни, очите — големи, умни, тъмносини, придаваха на лицето му особено привлекателен вид.
Другият, който почти винаги беше с него, имаше руса коса, дребен ръст, розова кожа и светлосини очи. Изглеждаше добро момче, в което веднага открих някакъв офицер или морски капитан. Моряците имат в себе си нещо, което веднага ги издава. Те са смели хора, по-добри от другите, по-открити, по-честни, по- решителни и какво сърце имат…
Безбрежността на морето и мощният повей на ветровете разпръскват от тях всичко, което може да ги направи лоши. Така те стават преми и искрени хора, каквито трудно могат да се срещнат между останалите, които прекарват живота си на суша.
По-късно разбрах, че не съм се излъгал. Беше корабен офицер от английската търговска флота. Малко по-млад и много по-слаб, той беше също така приятен като първия. Винаги беше спретнат, чист и — нещо странно за един моряк, носеше втъкнат в лявата си орбита един монокъл, с който никога не се разделяше. Вярвам, че не махаше това стъкло от окото си и когато спеше.
Друга негова особеност беше възхитителната му челюст, която понякога изчезваше, за да се появи отново през време на ядене. Тя беше изкуствена и може би бе направена от кости на хипопотам.
Тези двама пътници бяха генуезецът Фалконе и Гуд. Ще ви кажа сега как се запознах с тях.
Бяха минали вече няколко дни от тръгването ни от Кап. Силен вятър надигаше страхотни вълни. Комендантът даде нареждане да напуснем кувертата и да се оттеглим в кабините, за да не пречим на движенията на моряците. И както си стоях и гледах работата на машините, параходът се разтърси така силно, че полетях напред.
Без съмнение щях да падна в стаята на парните котли, ако една здрава ръка не бе ме задържала веднага.
Обърнах се и видях морския офицер с монокъла.
— Благодаря ви, господине — казах аз.
— Внимавайте да не губите равновесие — отвърна ми той усмихнато — Познава се, че не сте свикнали с корабните клатушкания.
— Живея на сушата — отвърнах аз. — В Кап отивам много рядко.
— За Дюрбан ли пътувате?
— Да, господине.
— Познавате ли добре колонията Натал?
— Двадесет години я прекосявам на длъж и шир.
— Така ли? — възкликна господин Гуд, като ме гледаше с необикновено внимание.
В този момент корабният звънец прекъсна разговора ни и ни призова на закуска.
На масата поручикът се беше настанил срещу мене, а приятелят му от Генуа седеше до капитана на „Дънкелд“.
Яденето завърши и се поведе разговор около големите ловни походи. Говореше се за слонове, лъвове, антилопи и хипопотами — животни, които по това време изобилствуваха в Южна Африка.
Капитанът на „Дънкелд“ изглеждаше страстен ловец. Той заяви, че щом стигнем в Дюрбан, ще вземе отпуск за няколко дни и ще отиде на лов за едър дивеч във вътрешността на колонията Натал.
Един от съседите ми по маса, холандец, който ме познаваше много добре, се намеси в разговора и каза:
— Капитане, ако искате да направите успешен лов, вземете с вас и господин Алан Кватермен. Той е един от най-прочутите ловци в колонията.
И като казваше това, сочеше към мене.
— Ще се радвам, ако ни придружи — каза капитанът. — Името Кватермен е известно и в Кап. Ще дойдете ли, господине?
— Вероятно, капитане — отвърнах аз. — Щом е въпрос да се бият лъвове и слонове, не отказвам.
В този миг господин Фалконе, който от известно време ме наблюдаваше малко учудено, внезапно ме попита:
— Вие ли сте господин Кватермен?
— Да, господине.
— От Дюрбан?
— Именно.
Генуезецът не каза нищо повече. Само поглади гъстата си брада и размени няколко погледа със своя другар, поручик Гуд.
Като станахме от масата, генуезецът се приближи до мен и ме покани да изпушим по една лула в кабината му заедно с Гуд.
