сред пясъка, заставайки на пост.
Зора се бе пукнала вече. Разположени на върха на хълмчетата, ние можехме ясно да различаваме всички движения на негрите. Те използуваха останалата част от нощта за построяване на множество колиби и за пробиване в пясъчното укрепление, зад което се криеха, на множество процепи, откъдето можеха по-удобно да ни наблюдават.
Наистина от време на време главите им се показваха зад тези процепи. Лесно бихме могли да ги ударим, но бяхме решили да не започваме враждебните действия, преди да дойде удобният час. Планът на диваците беше вече съвсем ясен. Искаха да ни принудят да се предадем, без да се излагат на никаква опасност. И в действителност — какво би станало с нас, ако обсадата продължи няколко дена? Ние имахме вода само за три дни. Гладът и жаждата неминуемо биха ни заставили да се предадем.
Положението ни съвсем не беше весело. Не можехме да отидем и към долината, където бяхме убили боскиманския вожд, без да рискуваме да се изложим на страшните отровни стрели.
Както предвиждахме, денят мина спокойно. Врагът не се помръдна от позициите си. Обаче не ни изпускаха из очи нито за миг. Щом някой от нас мръднеше, тридесетина глави се показваха внезапно иззад пясъчното укрепление и толкова лъкове се опъваха, готови да ни обсипят с облак от стрели.
Привечер ние удвоихме бдителността си, за да не бъдем изненадани. Обаче тези мерки се оказаха излишни. Неприятелят не даваше признаци на живот. Към полунощ, когато вече в лагера на боскиманите не се чуваше никакъв шум, ние станахме, решени да извършим отчаяно нападение.
— Приятели — каза господин Фалконе, — ще се бием мъжки или ще оставим тук кожите си.
— Най-напред ще повалим стражата на укреплението — казах аз, — като посочих една сянка, която се очертаваше на върха на пясъчния хълм.
— Аз се заемам с това — каза Гуд. — Обаче един въпрос: ако негрите устоят на нашата атака, ще се върнем ли тук, за да чакаме мъчителния си край?
— Не — отвърна решително господин Фалконе. — Ще бягаме през пустинята и ще се отбраняваме както можем. Кой знае! Може би оазисът не е много далече.
— Да вървим — казах аз. — Аз и господин Фалконе ще нахлуем в лагера отдясно, а вие, Гуд, заобиколете отляво, и така ще ги поставим между два огъня.
Стиснахме ръцете си и се спуснахме решително по хълма, като се отправихме мълчаливо към вражеския лагер.
Луната още не беше изгряла. Тъмнината беше така пълна, че можехме да се приближаваме към укреплението незабелязани от поста, който бдеше на върха. Стигнахме на двадесет крачки, без лагерът да бъде вдигнат в тревога. В този момент аз казах шепнешком на Гуд:
— Заемете с с този човек, но почакайте да заобиколим укреплението.
— Ще имам време да се прицеля добре. Вървете. Щом дойде удобният момент, ще нападна боскиманите в гръб.
— Бъдете благоразумен и не се излагайте много на отровните им стрели. Внимавайте, всяко нараняване е смъртоносно.
— Ще застана зад някоя височина и ще стрелям от прикритие.
Той легна на пясъка и се прицели в поста, който стоеше неподвижно над укреплението, облегнат на копието си.
Бавно и внимателно ние заобиколихме хълмчето без да бъдем забелязани от някого, и се оказахме на шестдесетина крачки от боскиманските колиби.
— Като че всички спят — каза тихо генуезецът.
— Не се чува никакъв шум.
— Щом Гуд открие огън, ние ще се възползуваме от изненадата им и ще ги атакуваме с всички сили.
— Тишина: гледайте!
В това време няколко сенки се появиха пред една колиба. Дали бяха забелязали нашето приближаване? Ние не можахме да узнаем, тъй като внезапно проехтя карабината на Гуд.
Гърмежът бе последван от страхотен рев и стражата отхвръкна от укреплението.
Изстрелът отекна многократно в пясъчните хълмчета и после настъпи кратка тишина. Миг след това страхотни викове се разнесоха сред неприятелския лагер.
Боскиманите, събудени от нападението, наизскачаха безразборно от колибите си, като надаваха викове и размахваха оръжията си. Отровни стрели засвистяха из въздуха, но напосоки, тъй като ние бяхме на закрито.
— Готов ли сте, Кватермен? — ме попита генуезецът.
— Вече се прицелвам в един — отвърнах аз.
Чуха се два изстрела и тутакси двамина негри, които стояха най-близо до нас, се строполиха един върху друг. Но вместо да побягнат, останалите се спуснаха към нас с намерение да ни атакуват. Преди обаче да изминат и половината път, още двама паднаха под нашите куршуми.
При това положение негрите се стъписаха и не знаеха какво да правят. Пуснаха към нас облак стрели, които не ни причиниха абсолютно нищо, тъй като бяхме на закрито.
В това време Гуд извика:
— Напред, приятели, да прогоним тези проклетници!…
Последва гърмеж.
Негрите забелязаха, че са нападнати и в тил. Смятайки може би, че сме получили и подкрепления, те напуснаха бойното поле в пълно безредие и се разпръснаха из пустинята. Бяха се наситили на нашите куршуми и загубата на шест души им беше достатъчна, за да прекратят борбата.
— Ура! — викна Гуд и се затича към нас. — Те вече са убедени в превъзходството на нашите оръжия над техните отровни стрели. Смятате ли, че ще се върнат, Квартемен?
— Съмнявам се — отвърнах аз. — Но да не оставаме тук задълго. Племето им може да е многобройно и не е изключено да дойде цялото тук. Казах ви вече, че тези негри са много отмъстителни.
— Правилно — каза господин Фалконе. — Трябва да се махнем оттук. Може би оазисът не е далече. А стигнем ли там, ще можем да почиваме колкото си щем. Да се възползуваме от неочакваната победа и да излезем на открито.
Това беше най-добрият план и ние побързахме да го приведем в изпълнение, без да се бавим повече.
Ориентирахме се по Южната звезда и напуснахме вражеския лагер, като поехме смело през пустинята.
Вървяхме бързо, за да увеличим колкото се може повече разстоянието между нас и врага. От време на време се оглеждахме внимателно наоколо, за да не попаднем в неочаквана засада.
Негрите не се виждаха вече. Но ние се съмнявахме дали са се отдалечили завинаги. Тази част на пустинята беше пресечена от множество пясъчни хълмчета и можеше да се очаква, че са се скрили зад някое от тях и ни дебнат.
Опасенията ни бяха скоро оправдани. Не бяхме минали и една миля, когато, минавайки край един хълм над главите ни профучаха цял облак стрели.
Спряхме се зад една скала и зачакахме да се появи врагът, за да му върнем неприятния поздрав.
Няколко души не закъсняха да се покажат. Само два изстрела стигаха да повалят двамина от тях и да накарат останалите да избягат.
Продължихме пътя си, като все повече ускорявахме крачките. Но още няколко пъти трябваше да спираме и да отблъскваме нови атаки. Боскиманите, скрити зад пясъчните хълмове, чакаха да минем край тях, за да ни обсипят със смъртоносните си стрели. Така прекарахме цялата нощ, като изстреляхме много патрони, убивайки не един неприятел. Едва призори успяхме да се отскубнем напълно от отмъстителните негри.
— Колко са твърдоглави! — възкликна Гуд. — Трябваше досега да разберат, че стрелите им не струват колкото куршумите. Да се надяваме да стигнем оазиса, без да ни безпокоят повече.
— Кой знае дали някога ще стигнем до него — каза генеузецът. — Право да ви кажа, аз почвам да се съмнявам в неговото съществуване.
— Не зная какво ще правим, ако не го намерим — казах аз. — Вода имаме само за един ден.
