произвеждаме в чин армейски генерал.
— Оставете шегата, господа — отвърнах аз. — Ако са боскимани, няма да ни бъде много весело.
— Ще видим — каза генуезецът.
— Доста много са.
— Цяло племе — каза Гуд.
— Дали са другарите на този, когото убихме, или някое племе, което преминава пустинята? — попита господин Фалконе. — Може би са съвсем други.
— Ще видим накъде ще се запътят — отвърнах аз. — Ако се отправят към скалистите долини, няма какво да се съмняваме в целта на пътуването им.
В този момент Гуд извика нещо и се чу изстрел от карабина.
— Проклятие! — викнах аз.
Обърнахме се назад и видяхме Гуд в подножието на хълмчето, полузарит в пясъка. Веднага ни стана ясна картината. Нашият другар бе загубил равновесие и бе паднал от склона, увличайки със себе си куп пясък. При падането му пушката му се бе ударила в някой камък и бе гръмнала.
Изтичахме към него, опасявайки се да не е ранен от изстрела. За щастие куршумът бе минал покрай него.
— Немирник! — възкликна господин Фалконе. — За малко да се убиете…
— Пясъкът под краката ми се срина — оправдаваше се Гуд.
— Трябваше да хвърлите веднага пушката.
— Тъкмо това и направих, но тя все пак гръмна.
— Добре се отървахте, приятелю — казах аз. — Но с този гърмеж ни поставяте в опасност.
— Дали боскиманите са го чули?
— Сигурно.
— Проклета пушка!…
— Не проклинайте оръжието, което след малко ще ни бъде така ценно.
Господин Фалконе се качи на хълмчето да види дали негрите не са променили посоката.
— Приятели — каза той. — Те са чули гърмежа и се отправят насам. Тичат като антилопи и размахват копията си. Чувате ли дивите им викове?
Наострихме уши и заслушахме внимателно. Доловихме някакви далечни викове, които обаче бързо се приближаваха.
— Боскиманите са — казах аз.
Изкачих се бързо на хълма и погледнах към пустинята. Негрите тичаха към нас и надаваха страхотни викове. Те бяха не по-малко от шестдесет на брой. За трима души това беше значителен враг, колкото и тия трима да са добре въоръжени.
— Господин Кватермен, какво ще правим? — ме попита генуезецът. — Струва ми се, че негрите търсят тъкмо нас и са готови да ни нападнат. Смятате ли, че можем да се измъкнем?
— Късно е — отвърнах аз. — При това краката ни не биха могли да се състезават с техните. Да останем тук и да се приготвим за решителна съпротива.
— Аз вярвам, че когато видят да падат някои от тях, ще предпочетат да ни оставят на мира — каза Гуд. — Проклет изстрел… Без него нямаше да си докараме тази беля!
— Жалбите са съвсем безполезни — отвърна генуезецът. — И тримата сме добри стрелци, мунициите ни не са малко и не за първи път ще водим бой. Вие, Гуд, пазете тила, а ние с Кватермен ще отстояваме атаката.
— Ще ида да заема хълма зад нас — каза Гуд.
Мястото, където се намирахме, беше много добро за отбрана. Представляваше една дупка, широка около тридесет метра и дълга два пъти по толкова, заградена от почти кръгообразен хълм, висок двадесетина метра. Така че с Гуд зад нас можехме да бъдем сигурни, че няма да ни изненадат в тил.
Негрите постоянно се приближаваха, удвоявайки ревовете си. Бяха ни забелязали вече и бързаха да ни нападнат.
Като стигнаха на триста метра от нас, те се спряха зад една височина, после един от тях, навярно вождът им, с орлови пера на главата, с щит от слонова кожа и дълго копие с желязно острие в ръце, тръгна към нас.
Щом го видях да се приближава, аз се прицелих в него и викнах:
— Спри или ще те убия!
Негърът спря, остави мечът и копието на земята и като вдигна ръце, каза:
— Нека белите хора чуят думите ми.
— Говори — отвърнах. — Ще те изслушаме, но после ще убием и теб, и твоите войници, ако си дошъл тук да се биеш с нас.
— Вие убихте вожда на нашето племе, славния Пикакоу.
— Да — казах аз.
— Племето иска отмъщение: предайте ни убиеца или ще ви унищожим всички с нашите отровни стрели.
— Какво ще правите с убиеца на Пикакоу?
— Ще го погребем жив в пясъците на пустинята, за да успокоим духа на мъртвия.
— Благодарим ви за добрите намерения, но никой от нас не би имал и най-малкото желание да прави компания на вашия вожд.
— Отказвате ли?
— Разбира се — отвърнах аз. — Пикакоу беше твърде дързък, като се опита да убие предателски хора, които не бяха му направили нищо лошо. Ние сме приятели на негрите. Убихме го съвсем справедливо, като се отбранявахме.
— Пикакоу беше храбрец!
— Беше подлец.
— Предайте ни белия човек, който го уби!
— Ела го вземи, ако се осмеляваш!
— Тогава ние ще ви убием.
Вождът взе меча си от земята, сграбчи копието си и като замахна с всичка сила, го запрати презрително в подножието на хълма, където то се заби дълбоко в пясъка.
Бях вдигнал пушката да го прострелям, но не исках ние първи да пролеем кръв. Затова се въздържах и зачаках врагът да почне атаката.
За голяма моя изненада такова нещо не се случи. Боскиманите се разположиха зад хълма, предпазени от нашите куршуми, и започнаха да събират сухи храсти, като че се готвеха да се защитят с тях от палещите слънчеви лъчи.
— Не искаха ли само да се покажат? — каза Гуд. — Струва ми се, че се боят много повече от нашите куршуми, отколкото ние от отровните им стрели.
— Мен пък ми се струва, че са по-хитри, отколкото ги смятаме.
— Защо? — попита генуезецът.
— Тези хора, господин Фалконе, се готвят да ни блокират в нашите окопи.
— Вярвате ли?
— Не виждате ли, че вече строят колиби?
— Да — каза Гуд. — Но ние, разбира се, няма да се оставим да ни обсадят.
— Тогава ще трябва да ги прогоним.
— Защо не?
— Ще трябва да изоставим естествените си укрепления и да се изложим на отровните им стрели.
— Идва ми на ум нещо — каза генуезецът.
— Какво?
— Да дочакаме вечерта, а след това да се опитаме да излезем оттук. Като чуят гърмежите и видят някои от тях да падат, може би ще го обърнат на бяг.
— Идеята ви не е лоша — отвърнах аз. — В полунощ ще извършим нападението.
Тъй като негрите не се занимаваха повече с нас, ние закусихме, а след това се разположихме спокойно
