Първата нощ мина спокойно. На другия ден поехме отново напред под палещите лъчи на слънцето. Два дни още вървяхме сред пясъците, след което, на четвъртия ден от нашето тръгване, лишени от храна и съвършено отпаднали, спряхме в подножието на група сухи, каменисти хълмове.
Положението ни ставаше все по-лошо. Оазисът никъде не се виждаше. Отново бяхме застрашени да умрем от жажда. Запасите ни се намаляваха всеки час. Оставаха ни само две стъкла вода.
— Да спрем за малко и да претърсим тези хълмове. Може би ще намерим някакво кладенче — каза генуезецът. — Оазисът сигурно е още твърде далече. Не е разумно да продължаваме пътя така уморени и без троха сорго.
— А няма ли вода, няма да има и дивеч — отвърнах аз.
— Все пак, знаете, щраусите идват и към най-сухите пустинни места.
— Да, понеже те могат да търпят жаждата по-дълго и от камилите. Но досега все още не сме видели нита една от тези птици.
— Да се надяваме — заключи господин Фалконе.
След няколкочасова почивка се насочихме към хълмовете, за да ги изследваме.
Слънцето преваляше на запад сред кървавочервен хоризонт, а луната едва се показваше, когато стигнахме на върха на най-високия хълм. Устремихме погледи по всички посоки и в дъното на една тясна, продълговата долина открихме някакви дървета, наподобяващи акации.
— Може би там има някакъв поток — каза Гуд.
— Не е чудно — отвърнах аз.
— Тогава ще намерим и дивеч.
— Да отидем нататък — предложи генуезецът.
Слязохме бързо от хълма и стигнахме долината. Освен акации намерихме и гъсти храсти бели мимози и прекрасни дървесни папрати, които хвърляха прохладна сянка.
Като продължихме изследванията си, открихме и едно обширно блато, в което се изливаха водите, събиращи се в гънките на хълмовете през редките, но извънредно изобилни дъждове, които понякога падат по тези области.
По пясъка на брега на блатото личаха следи от множество животни, — щрауси, антилопи, жирафи, зебри и даже лъвове.
В момента не се виждаше никакво животно. Но щом имаше следи, това означаваше, че животните от околността идват от време на време да утолят жаждата си.
— Да почакаме тази нощ тук — казах аз. — Обещавам ви добра вечеря.
— Стига само да не дойде от оня дивеч, с ноктите и зъбите — забеляза Гуд.
— И него ще посрещнем с нашите пушки, нали, Алан? — каза господин Фалконе.
— Защо не? — отвърнах аз. — Лъвското месо не е толкова лошо, колкото някои смятат.
— Трябва да е жилаво като старо магаре — каза Гуд.
— Е, не е крехко, разбира се. Но на гладни хора може да се услади.
Утолихме жаждата си, а след това, бидейки съвсем уморени, се изтегнахме под свежата сянка на едно папратово дърво и скоро заспахме дълбок сън.
Когато се пробудих, слънцето бе залязло. Луната грееше усмихнато на чистото безоблачно небе. Другарите ми сладко спяха и събираха сили за по-нататъшния път. Аз извадих лулата си и два кремъка, които ми бе подарил Инфадоу. Тъкмо щях да запаля лулата, когато до ушите ми стигна някакъв шум от раздвижване на листа.
Подозирайки, че някакъв звяр ни дебне, напълних внимателно пушката си, после разтърсих силно господин Фалконе, който спеше до мене, и му казах:
— Ставайте веднага, господин Фалконе.
— Какво има? — попита генуезецът полусънен, като търкаше с ръце очите си.
— Струва ми се, че вечерята иде.
— Под каква кожа?
— Засега не зная, но скоро ще научим.
— Само да не я изпуснем.
Събудихме и Гуд и му обяснихме какво става. След това се притулихме сред един гъст храсталак и зачакахме животното да се появи, за да го обсипем с куршуми.
Няколко минути до ушите ни не достигаше никакъв шум. След малко обаче при бледата лунна светлина забелязахме някакво огромно тяло да се промъква сред мимозите. Отначало помислихме, че е слон, макар и да ни изглеждаше малко по-нисък от обикновено.
— Що за животно е това? — промърмори Гуд.
— Прилича на слон — каза господин Фалконе.
— Или хипопотам?
— Хипопотам в пустинята! Тук няма нито реки, нито езера.
— Не е нито едното, нито другото — казах аз, след като разгледах внимателно животното.
— А какво е тогава? — попитаха те.
— Носорог.
— Неприятна среща — каза генуезецът.
— Съвсем неприятна. Носорозите са по-опасни от лъвовете, слоновете и хипопотамите.
— Тогава да го оставим да пие спокойно.
— А какво ще вечеряме? — попита Гуд.
— Ще видим по-късно — казах аз. — Ако ви е мил животът, не стреляйте.
Наистина нищо не бихме спечелили от това, ако стреляхме по носорога. Той е едно от най-силните животни, каквито съществуват, и при това е извънредно смел. Когато е разгневен, а това е почти винаги, не се колебае да се хвърли даже върху цяло негърско племе, колкото и да е въоръжено. Освен това е много трудно да се убие, тъй като кожата му е извънредно дебела и много рядко куршумите успяват да го засегнат в някое слабо място.
Носорогът, който беше пред нас, имаше повече от четири метра дължина. На носа си имаше страхотен рог, висок около един метър. С това оръжие той би могъл да прободе всеки неприятел.
Имайки подозрителен характер, щом излезе от храсталаците, той се спря и започна да се оглежда наляво и надясно и да души шумно въздуха. След това се отправи към блатото и започна да пие вода.
— Алан — каза господин Фалконе, като опираше с пръст спусъка на карабината си, — добро ли е месото му?
— Да не искате да стреляте? — попитах го ужасен.
— Толкова добре е застанал, че ме изкушава.
— Ако ви е омръзнал животът, стреляйте.
— Нямам никакво намерение да умирам, но ми се струва, че с три куршума можем да го повалим и да си хапнем сладко месце.
— Което после няма да можете да смелете, понеже е жилаво като ластик.
В този миг животното, сякаш открило нашето присъствие, обърна глава към нас и стана малко неспокойно.
— Не мърдайте — прошепнах аз. — Ако ни забележи, ще се спусне върху ни като ураган.
— И ние ще го посрещнем с дружен залп — отвърна спокойно генуезецът.
Като каза това, той вдигна пушката да се прицели, но при това движение чукна цевта в един клон. Шумът беше съвсем слаб, но острият слух на носорога го долови веднага.
Подозрителното животно наведе внезапно глава, като ни показа страшния си рог, сякаш готово да се хвърли върху нас, но не мръдна от мястото си. Ние също стояхме неподвижно, готови да го посрещнем с общ залп, макар че аз малко вярвах в действието на куршумите срещу тази жива броня.
Животното все така ни гледаше, изправило рог нагоре, като че се забавляваше с нашето безпокойство. Но изведнъж се върна назад към храстите с поглед, насочен към блатото.
Страшен рев се разнесе по долината и наруши дълбоката тишина, която цареше наоколо.
— Лъв! — възкликна Гуд.
— Ето защо носорогът побърза да се скрие — казах аз.
— Нима тези силни животни се боят от лъвовете? — попита генуезецът.
