царя. Но преди да напуснем планината, ние пожелахме да видим още веднъж пещерата на смъртта, за да разберем какво бе станало с Гагул и да се опитаме, ако може, да влезем в пещерата на диамантите, макар че аз и Гуд вече бяхме напълнили джобовете си и притежавахме несметни богатства.
Водени от стария вожд, влязохме отново в пещерите и лесно стигнахме там, където бившите кукуански царе заобикаляха зловещата маса, върху която Тоуала бавно се вкаменяваше.
Като стигнахме до огромната плоча, която затваряше входа към пещерата на съкровищата, забелязахме една черна мършава ръка, която бе напълно откъсната. Познахме я веднага — ръката на Гагул.
Разбрахме всичко: нещастницата в страха си, че няма да успее да излезе навреме, бе протегнала ръката си отвътре на пещерата и бе спуснала тайната пружина, предпочитайки да бъде смазана под каменната плоча, вместо да рискува да бъде заловена от нас или пък ние да стигнем навреме, за да избегнем страшната смърт, на която ни бе обрекла.
Помъчихме се да открием тайната, но напразно загубихме времето си. Каменната стена нямаше никаква следа и изглеждаше съвсем гладка и еднаква навсякъде. Старицата бе отнесла тайната със себе си.
Наистина оставаше проходът откъм мината. Но ние бяхме вече толкова много изстрадали из ужасните галерии, че никой от нас нямаше желание да навлиза отново в тях и да рискува да се забърка в подземния лабиринт.
Към залез слънце напуснахме планината на път за Лоо. Два дни след това бяхме отново при славния Иньози, комуто разказахме нашите преживелици. Научавайки края на Гагул, той каза:
— Доволен съм, че старата вещица е получила заслужено наказание. От дълги години тя беше отрова за нашата страна. Насъскваше едни от кукуаните да се бунтуват против другите, предизвикваше жестоки убийства, като че изпитваше някаква нужда непрекъснато да причинява смърт на другите, за да продължава собствения си живот. След нейната смърт в царството ми ще настъпи траен мир.
После ни погледна тъжно и каза:
— Истина ли е, че се готвите да ни напуснете?
— Да — отвърна господин Фалконе, — няма какво да правим вече тука. Ти дойде с нас като прост служител, а те оставяме могъщ цар на народ, който ти е напълно предан. Ние дойдохме тук да търсим брат ми, но за съжаление не го намерихме.
— Какво мога да направя за вас, за да изразя благодарността си?
— Управлявай народа си справедливо, мъдро и скромно. Премахни жестоките нощни тържества, които струват толкова много кръв на твоите поданици. Бъди щастлив, Иньози, и никога не забравяй, че си длъжен да зачиташ живота на поданиците си.
Царят мълча известно време, закрил лицето си с ръце, а после рече с нажален глас:
— Заклевам се, че ще следвам мъдрите съвети на добрите бели хора. Но никога няма да мога да се утеша за тяхното отсъствие. Защо напускате моето царство? Нима ви липсва нещо? Или съм направил нещо, което не ви е харесало? В дните на нещастието вие ми оказахте мощната си подкрепа, а сега, когато станах цар, когато в страната настава мир, когато трудностите преминаха, вие искате да си вървите. Не, скъпи приятели, останете в моето царство, останете при мен. Вземете всичко, каквото пожелаете, искайте ми каквото ви трябва, аз съм готов и винаги ще бъда готов да задоволя и най-малките ви желания. Вие виждате, моята страна вече е спокойна. В нея занапред ще се живее щастливо. Тук нищо не липсва. Бихте могли да бъдете по-доволни тук, отколкото в културните страни.
— Благодаря, Иньози — каза господин Фалконе с развълнуван глас. — Ние оценяваме доброто ти сърце. Но искаме да видим отново нашата родина.
— О! — каза горчиво той. — Сега ви разбирам! Вие не искахте нищо друго освен диамантите. Сега те са у вас и вие ги предпочитате пред приятеля си. Вие сте алчни за богатства, както всички бели хора. Да бъдат проклети блестящите камъни, които ми отнемат белите приятели! Ще обявя смъртно наказание за всеки, който ги използува в моето царство. Вървете, бели хора! Можете да тръгнете когато пожелаете. Ще ви дам свита да ви изпрати. Казах!…
— Иньози — казах аз, поставяйки нежно ръка на рамото му. — Забрави ли как туптеше сърцето ти, когато се намираше в Натал?… Ти въздишаше по родната страна и всички прелести на нашите градове, и всички удобства на нашата култура не можеха да те накарат да забравиш нито да сподавиш горещото желание, което те тласкаше към земята на кукуаните. А защо искаш нашите сърца да не се вълнуват от същите чувства? Там аз оставих моя син. Защо искаш баща му да го изостави?
Иньози наведе глава. Очите му бяха насълзени.
— Ти каза истината, бели приятелю — каза той. — Думите ти са прави. Да, разбирам желанието ви да се върнете в родната страна. Вие ще си отидете, но сърцето ми ще остане все така опечалено, защото чувствувам, че никога вече няма да ви видя, никога няма да чуя нещо за вас. Когато годините прошарят косите ви и започнете да се гушите край огъня, обърнете мислите си назад и си спомнете дните, които прекарахме заедно. Спомнете си жестоката борба за освобождението на поробените кукуани и края на престъпленията на Тоуала, когото ти, генуезецо, повали благодарение на твоята сила. Вървете, преди очите ми да са се облели със сълзи! Сбогом, бели приятели! Бъдете щастливи в страната на вашите бащи…
Той стана. Приближи се към нас, гледайки ни продължително, сякаш искаше да запечата завинаги в сърцето си нашите образи, после закри лице с мантията си и се отпусна на стола си, като започна да хълца сподавено.
Ние мълчаливо се отдалечихме, натъжени от раздялата, и влязохме в нашия краал, без да разменим дума.
На другия ден напуснахме столицата на кукуаните. Инфадоу ни придружаваше със свита от двадесет души, избрани от полковете на биволите.
Въпреки ранния час около краала ни се бе насъбрал народ, дошъл да ни изпрати.
Мъжете се хвърляха в краката ни и притискаха колената ни. Жените целуваха ръцете ни и хвърляха върху ни цветя. Тази непринудена и неочаквана демонстрация живо ни развълнува.
Инфадоу ни поведе през планините, поемайки по един широк път, намиращ се на север от големия път, по който бяхме минали вече. Този път беше по-удобен от стария, тъй като беше по-равен. Ловците го предпочитаха, когато отиваха към културните страни да продават щраусовите пера.
От един такъв ловец Инфадоу научи, че сред пустинята, която ние се готвехме да преминем, се намирал обширен и плодороден оазис. Той ни посъветва да се насочим към него, за да не рискуваме да умрем от жажда сред нажежените пясъци.
Това ни накара да допуснем, че майката на Иньози, преди да стигне в колонията Натал, е стигнала в този оазис, спасявайки по този начин себе си и своя син.
Четири дни по-късно стигнахме голямата планинска верига, която разделяше плодородната кукуанска земя от огнените пясъци на пустинята.
Раздялата с Инфадоу и свитата му бе трогателна. Смелият и юначен вожд, преди да ни напусне завинаги, ни прегърна, после се разделихме и ние поехме бързо през пясъците на път за оазиса. Там смятахме да останем за малко, преди да предприемем втората и по-дълга част от пътя, за да стигнем в ситандския краал.
Бяхме се вече отдалечили от свитата, когато Инфадоу ни настигна, за да ни поздрави още веднъж. Старецът бе с насълзени очи и като че не се решаваше да ни напусне.
— Сбогом, бели хора! — ни каза той, като хълцаше. — Никога вече няма да ви видя… но винаги ще си спомням вашата смелост в боя. Никога няма да забравя страшния двубой, в който бе убит Тоуала. Сбогом още веднъж, безстрашни хора!
Ние бяхме силно развълнувани от тази проява на привързаност. Гуд бе така дълбоко трогнат, че реши да поднесе за спомен на стария вожд своя монокъл, с който не бе се разделял и през най-тежките моменти. Инфадоу оцени правилно този дар и веднага разбра каква слава щеше да му донесе в очите на съотечествениците му това парченце стъкло, принадлежало досега на белия човек.
След няколко безуспешни опита той успя да го нагласи на едно от очите си. Той беше развълнуван и горд от това украшение, за което може би би му завидял и самият Иньози.
Пътуването ни през разпалените пустинни пясъци започна. Вървяхме по цял ден. Бързахме да стигнем по-скоро в културните страни. Вечерта спряхме в една долинка, където намерихме малко сухи храсти.
Тъй като знаехме, че дивите животни не смеят да се приближават до огъня, събрахме храсти, колкото можахме да намерим, а след това си приготвихме вечеря от соргови питки, печено месо и местна бира.
