Гуд ни увери, че вижда и в тъмното, и господин Фалконе го пусна напред. По едно време той извика:
— Внимавайте! Има стъпала!
— Имаме още кибритени клечки — каза генуезецът. — Да запалим една и да видим накъде отиваме.
Гуд взе една клечка и бързо я запали. При бледата й светлина забелязахме една стълба, изкопана в скалата и слизаща надолу.
— Напред! — каза генуезецът.
Слизахме бавно-бавно и брояхме стъпалата. Стигнахме до двадесет и седмото и намерихме едно възвишение, което извиваше наляво, а след това почувствувахме, че стените се разширяват. В същото време ни лъхна мирис на развалено месо.
— Това трябва да е леговището на леопарда — казах аз.
— Да — потвърди Гуд. — Има кости по земята.
— Тогава изходът сигурно е близък.
— Да спрем и да се ослушаме — каза генуезецът.
— От какво се боите?
— Може би звярът има другарка…
При тази мисъл въпреки изпитаното ни безстрашие челата ни се обляха от студена пот.
Спряхме и тримата изведнъж, готови да стреляме. Огледахме наоколо, за да видим дали не ни дебнеха отнякъде кръвожадните очи на някой друг звяр, но за щастие нищо не открихме.
— Леговището е празно — каза най-после Гуд и дълбоко въздъхна.
— Тогава да вървим напред — каза господин Фалконе. — Ах!
— Какво има? — попитах аз.
— Въздухът стана по-свеж.
— И аз почувствувах това — отвърнах.
— Тогава сме близо до изхода. — Надявам се.
— Напред!… Напред!…
Спуснахме се край леговището на звяра и навлязохме в първия проход, който се откри пред нас. Въздушното течение идеше тъкмо оттам. Беше чист, свеж и съживителен въздух.
Продължихме да вървим в новата галерия, като слагахме внимателно крак пред крак, с протегнати напред ръце, за да не ударим главите си в някоя непредвидена преграда. Изведнъж коридорът сякаш се пресичаше от друг ход.
— Какво да правим? — попита Гуд, като се колебаеше кой път да вземем. — Някаква друга галерия пресича тази, по която вървяхме досега.
— Откъде иде въздушното течение? — попита генуезецът.
— Струва ми се, отдясно.
— Тогава да завием нататък.
Оставихме досегашната галерия и поехме в новата, която се изкачваше бързо и неравномерно и често извиваше ту наляво, ту надясно.
Така вървяхме известно време, напредвайки с голяма предпазливост, тъй като беше съвсем тъмно, а после се оказахме пред ново разклонение. Обхвана ни живо безпокойство. Имаше опасност да се забъркаме в подземния лабиринт.
— Положението ни се усложнява — каза Гуд. — Къде се намираме ние?
— Вярвам, че съм отгатнал — отвърна генуезецът.
— Обяснете, господин Фалконе — казах.
— Ние сме в галериите на някоя древна мина — каза господин Фалконе. — Всички тия ходове, които се пресичат един друг и които слизат и се изкачват, ме карат да подозирам това.
— Знаете ли, че забелязах нещо? — казах аз.
— Искате да кажете, че свежият въздух не се чувствува вече?
— Да, господин Фалконе.
— Забелязах и аз. Но преди да се върнем, да отидем и видим къде свършва този ход.
Спряхме за малко да починем, после поехме отново пътя. Това траеше вече повече от час все така, без да успеем да видим поне един слънчев лъч, който да ни обещае скорошно освобождение.
Продължихме още половин час да се качваме и слизаме, следвайки капризните извивки на галериите, изоставяйки едни, за да поемем други, тласкани напред от растящо безпокойство и започващи да се опасяваме, че сме сбъркали правилния път и сме се загубили сред безизходния лабиринт.
От няколко минути вървяхме в една нова галерия, може би двадесета по ред, когато до ушите ни достигна глух шум.
— Чувате ли? — попита ни Гуд, като се спря и се обърна към нас.
Наострихме уши и заслушахме с притаен дъх.
— Да — каза генуезецът. — Клокочене на вода.
— Къде тече? — попитах.
— Пред нас — отвърна Гуд.
— Да отидем нататък — казах аз. — Като следваме течението, сигурно ще излезем навън.
Изпълнени с надежда да стигнем скоро на открито, удвоихме силите си и се запътихме нататък, откъдето идеше плясъкът на водата. Не бих могъл да ви опиша каква благодат беше за нас това клокочене, нарушаващо тишината, от която бяхме заобиколени до този момент. С всяка стъпка напред шумът се увеличаваше.
Вече разбирахме, че сме пред голяма река, която се спуска от скала на скала. Шумът скоро стана по- силен, даже страхотен сред дълбоката тишина наоколо.
— Внимание! — каза генуезецът. — Внимание, Гуд! Внимавайте, както вървите напред, да не паднете в реката. Струва ми се, че тя е съвсем близо.
— Не се бойте, приятели — отвърна Гуд. — Така добре свикнах с тъмнината, сякаш имам очи на пръстите на ръцете и краката.
Едва изрече тези думи и нещо цамбурна във водата. В същия миг Гуд извика сподавено.
— Гуд! Гуд! — викнахме ние и спряхме изведнъж. — Къде сте?
Един глас се обади посред клокоченето на водата:
— Тук съм! Тук съм!
— Къде?
— Във водата.
— Ударихте ли се?
— Не. Запалете една клечка кибрит, за да видя къде съм.
Генуезецът бързо се подчини и при оскъдната светлина на кибритената клечка видяхме Гуд, вкопчил се в една скала, която се издигаше като островче сред широка черна река, на брега на която се бяхме спрели.
Едва имахме време да го видим и генуезецът, усещайки, че клечката изгаря пръстите му, я пусна на земята. Отново се оказахме в пълен мрак. Все пак Гуд ни бе забелязал и започна да плува към нас, воден от гласовете ни. Скоро стигна на брега и каза:
— Грозно падане, приятели! Ако не знаех да плувам, нямаше да ме видите вече.
— Дълбока ли е реката?
— Не можах да стигна дъното.
Макар че смъртта ни се струваше почти неизбежна, ние се зарадвахме твърде много, когато видяхме отново жив и здрав нашия славен приятел. А на какво още можехме да се надяваме? Оставаше ни само възможността да скитаме напосоки от галерия в галерия, докато гладът и умората ни сломят.
— Какво да сторим? — попита генуезецът, обзет от отчаяние. — Ясно е вече, че сме изтървали правилния път.
— И аз така мисля — отвърна Гуд, — още повече че свеж въздух вече не достига до нас.
— Ще се върнем ли?
— Мисля, че е необходимо.
— Но преди това бих искал да проверя дали няма някакъв проход нататък.
