Изведнъж нещо хрумна на Гуд.
— Да отместим слоновите кости! — викна той.
Огромните зъби, наредени на пластове, представляваха внушителна маса, висока повече от четири метра и също толкова широка, заемайки по този начин значителна част от стената. С надеждата, че пукнатината се намира от тази страна, започнахме трескаво да работим и при светлината на няколко кибритени клечки запрехвърляхме тежките слонови зъби, като произвеждахме оглушителен шум.
Работихме около десет минути с растящо усърдие, когато Гуд извика:
— Елате, елате насам!
Водени от гласа му, отидохме веднага при него, макар че отново се намирахме в пълна тъмнина.
— Какво има? — попитахме.
— Тук има проход — отвърна ни той.
— Галерия?
— Така мисля.
— Дали е свързана с външния свят? — попита генуезецът неспокойно.
— Усещам как хладен въздух докосва лицето ми.
— Не се ли вижда някаква светлинка?
— Засега не.
— Можете ли да минете?
— Да. Широка е достатъчно, за да мога да вляза навътре.
— А ако после се стеснява?
— Ще видим по-късно.
— Напред, Гуд!
— Вече сме в нея! Следвайте ме!
Генеузецът се хвана за палтото на Гуд, аз — за неговото и тримата, тласкани от надеждата да се измъкнем от гробницата си, започнахме да се промъкваме в галерията, която бързо се изкачваше нагоре.
Колкото повече напредвахме, свежата струя въздух все по-силно ни облъхваше, възвръщаше силите ни и изпълваше белите ни дробове.
— Напред! Напред! — повтаряше неспокойно генуезецът.
— Напред! — викаше и Гуд, обхванат от възторг.
— Там горе, е свободата, слънцето, спасението…
И тримата пристъпвахме нетърпеливо, като се тласкахме един друг, изпълнени от желанието да напуснем пещерата, която за малко щеше да ни погребе.
Изведнъж Гуд, който вървеше най-напред, се спря и извика ужасен:
— Проклятие! Каква са тези светещи точки?
— Светлина ли виждате? — попита господин Фалконе.
— О, не! По-скоро две искрящи очи.
— Може би е някое животно?
— Не зная какво е, но като че идва насам.
— Трябва да се върнем — казах аз. — Галерията може да ни отведе в леговището на някой кръвожаден звяр.
— Гуд!
— Приятелю!
— Чувате ли?
— Да, някакво глухо ръмжене.
— Назад! — извиках аз. — Изглежда, че е леопард.
Макар и без охота, започнах бързо да отстъпвам азад, следван от двамата ми другари, и скоро се оказахме отново в пещерата.
— Алан, вие сте ловец. Кое животно има според вас такива блестящи очи? — попита ме Гуд.
— Без съмнение това е някой кръвожаден звяр — отвърнах аз.
— Тогава трябва да го убием — каза генуезецът. — За нас това е спасението и не бива да се спираме пред никакъв звяр, дори и да е лъв или леопард.
В този миг в галерията отекна дрезгав рев, пълен със заплаха.
— Леопард е — казах аз, напълних бързо пушката и решително застанах пред отвора.
— А как е попаднал в галерията? — попита господин Фалконе.
— Може би тя води в леговището му — отвърнах аз.
— Тогава бихме могли да излезем.
— Да, но след като го убием.
— Виждате ли го?
Наведох се, загледах внимателно навътре в галерията и видях на няколко крачки от мен две светещи очи със зелени отблясъци.
— Ето го! — възкликнах аз.
— Щом се появи в пещерата, ще стреляме — каза генуезецът и напълни карабината.
— Не! — викнах аз. — Тези животни се спускат твърде опасно. Не, трябва да го убием, преди да излезе.
— Тогава да стреляме! — каза Гуд. Прицелихме се и три гърмежа оглушиха пещерата, ехото го поде и повтори многократно.
Щом изпразнихме оръжията, скочихме от грамадата слонова кост и се прикрихме в другия край на пещерата, тъй като при тази тъмнина не знаехме дали звярът е убит, или е още жив.
Като утихнаха гърмежите, откъм галерията се зачу глухо ръмжене.
— Нима не сме го улучили? — попита генуезецът и бързо напълни пушката си отново.
— По-скоро ми се струва, че звярът агонизира — отвърнах аз. — Ако не е тежко ранен, досега щеше да дойде тук: тези страшни животни никога не се колебаят да нападнат ловците.
— Трябва да разберем дали е жив или мъртъв — каза Гуд. — Нямате ли още кибритени клечки?
— Кутията ми е празна.
— Да потърсим по джобовете — подкани генуезецът. — Може би ще намерим още някоя.
Претърсихме всички джобове и за наше щастие намерихме още седем клечки: пет имаше господин Фалконе и две — аз.
Запалихме едната, като внимавахме много да не падне фосфорната главичка, и се покачихме на грамадата слонови зъби, за да погледнем към галерията.
Почти на изхода лежеше величествен леопард, голям колкото тигър, с блестяща жълто-червеникава козина и неправилни черни петна, които ставаха по-гъсти към гръбначния стълб.
Куршумите го бяха ударили в черепа и гърдите и смъртта не бе закъсняла да дойде.
— Да освободим галерията и да бягаме — каза генуезецът. — Щом като това животно е могло да дойде до тук, значи има изход навън.
Хванахме животното за предните крака и го захвърлихме в пещерата.
— Да вървим, приятели — викна генуезецът. — Свободата ни чака в дъното на галерията.
— Почакайте малко, господа — викнах аз.
— Какво искате?
— Нима ще оставим тук всички тези диаманти? Искам да си напълня поне джобовете, преди да си отида оттук. И вие не ги отминавайте.
— Благодаря, но мене ми дойде до гуша от вашите диаманти, даже ме карат да повръщам — каза генуезецът. — А мислете и за това, че още не сме излезли и може би ще трябва пак да се върнем насам.
Гуд не беше по-алчен от приятеля си, но все пак се върна и ние двамата се спуснахме към сандъците, за да напълним джобовете и блузите си със скъпоценни камъни. Взехме не по-малко от тридесет килограма — огромно богатство, възлизащо на много и много милиони.
Когато отидохме отново в галерията, генуезецът вече бе навлязъл навътре и опитваше внимателно почвата, боейки се да не падне в някоя дупка.
