— Значи тук сме вече от четири часа.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Лампата имаше масло само за пет часа.
— Значи след малко ще останем в пълна тъмнина. Каква жестока смърт ни се готви! Имате ли още някаква надежда, господин Фалконе?
— Може би да.
— Каква?
— Предполагам, че Иньози и Инфадоу, като видят, че не се връщаме, ще изпратят тук хора да ни потърсят.
— Но ако никой не знае тайната на каменната плоча, как биха могли да ни освободят?
— Гагул каза, че кукуанските царе я знаели.
— Но Иньози сигурно не я знае — казах аз. — Ако я знаеше, нямаше да заплашва старата вещица, когато отказваше да ни доведе.
— Тогава всичко е загубено — промълви генуезецът с примирение. — Да се оставим в ръцете на съдбата и да чакаме смъртта си.
В този миг пламъкът на лампата започна да трепти и да гасне.
— Господин Фалконе! — викнах аз. — Оставаме в пълен мрак.
Генуезецът не отвърна. Бе седнал на един камък, с ръце на глава, сякаш бе потънал в дълбоки размишления.
— Сбогом, светлина! — промълви Гуд.
Пламъкът се увеличаваше и спадаше и продължаваше да пращи. Освети за последен път огромния куп слонови зъби, гърнета, пълни със златни късове, трите сандъка с диамантите и бледите ни и разстроени фигури, а после изведнъж угасна, за да ни остави в пълен мрак.
Глава XVII
ПРЕДСМЪРТНИ ИЗПИТАНИЯ
Не бих могъл да ви опиша изпитанията през първата нощ, прекарана в пещерата на съкровищата. Никакво въображение не би могло дори отдалече да предаде това, което стана в действителност.
За щастие природата като добра майка наложи за няколко часа правата си и колкото и да е невероятно, заспахме и забравихме всички страхове и мрачни мисли. Но събуждането беше страшно. Струваше ни се, че се продължава сънят, но това вече беше самата действителност.
Тъгата, позабравена за малко, ни обзе сега с още по-голяма сила.
Най-много ни измъчваше абсолютната тишина, която цареше наоколо. На повърхността на земята все ще се чуе някакъв шум, някакво трепване, което не можем да си обясним, но което нарушава пълната тишина. Тук обаче, в подземията на планината, до нас не достигаше никакъв шум.
Най-близките ни съседи бяха кукуанските царе, обвити и затворени във варовитата кора. При това мъртвите, както е известно, не могат да произведат ни най-малък шум. Пък и да бяха се отдали на най-луди сарабанди и мъртвешки танци, не бихме чули абсолютно нищо през масивната скала и гробът ни би останал все така тих.
Тук, сред мрака, близо до смъртта, познахме всичката суета на човешките стремежи. В ръцете ни бяха неизчислими богатства: злато, слонова кост, диаманти. А какво можехме да направите тях? И с каква радост бихме разменили сега всичко това срещу нашата свобода, дори и срещу по-малко — за един слънчев лъч, за малко пресен въздух!
— Алан, колко е часът? — попита пак господин Фалконе. — Вие имате още няколко кибритени клечки, ако не се лъжа. Вижте, моля ви се.
Извадих от джоба кибритената кутия и бързо запалих една клечка. Свикнал вече с пълната тъмнина, отначало не можах да видя нищо. След малко едва успях да забележа, че беше пет часът.
В този момент навън зората сигурно обагряше в червено върха на планината и прогонваше мрака от долините. При тази мисъл въздъхнах печално и сърцато ми се сви от болка.
— Пет часът! — възкликна генуезецът. — Няма да е зле да хапнем малко, за да запазим силите си.
— Какъв смисъл? — попита Гуд. — Ако ще мрем, безполезно е да продължаваме мъченията си.
— Не! — каза енергично господин Фалконе. — Докато сме все още живи, не трябва да се отчайваме. Да ядем!
Даде на всеки по малко сорго, къс печено месо и ни подаде бутилката, като ни посъветва да пестим водата. Макар и да не бяхме гладни, малката порция бе погълната и ние се почувствувахме малко по-добре. Храната повдигна както физическите ни сили, така и духа ни.
— Да чуем сега — каза Гуд, като се обърна към господин Фалконе. — На какво се надявате, та искате да продължаваме живота си?
— Засега на нищо — отвърна генуезецът, — но чувствувам по инстинкт, че няма да умрем тук, в пещерата.
— Това само за кураж ли го казвате?
— Не, уверявам ви, Гуд.
— Тогава сигурно разчитате на Иньози?
— Може би.
— Но забравяте вратата, която ни затваря и която никой не знае да отвори.
— Имате право, но все пак още не губя надежда.
— Слушайте, приятелю, идва ми нещо на ум.
— Какво?
— Защо не опитаме да викаме?
— Сигурен съм, че никой няма да ни чуе.
— Ако викаме оттук, да. Но ако застанем зад скалата, която ни затваря?
— Кой знае. Ако някой се случи в залата на смъртта, може би ще дочуе нещо.
— Искате ли да опитаме, Фалконе?
— Да опитаме, Гуд.
Макар да бяхме напълно убедени, че никой няма да ни се притече на помощ, тъй като сигурно кукуанските царе не биха се помръднали от зловещата маса, около която седяха вече толкова векове, все пак отидохме пипнешком към галерията и като стигнахме скалата, започнахме да викаме с всички сили. Особено силно се чуваше гласът на Гуд, който кънтеше непрекъснато в галерията и пещерата.
Естествено, надуването на дробовете ни беше съвсем безполезно. То свърши толкова работа, колкото и ако бе бръмнала муха.
Обезсърчени повече от всякога и съвсем отпаднали, ние се оттеглихме в пещерата и се повалихме на земята, примирени с печалната съдба.
Легнали един до друг, все по-ужасени от гробната тишина, зачакахме гладът да извърши делото си. Бяхме загубили вече всяка надежда да видим отново слънцето.
Денят мина, без да разменим дума.
Какъв ден! Имал съм през живота си цели години, които са ми се стрували по-къси.
Запалих още една клечка кибрит и видях, че бяха минали още девет часа.
— Вече двадесет и шест часа сме затворени тук.
— Двадесет и шест часа! — възкликна Гуд и скочи на крака. — А как така въздухът още не се е развалил?
Тази мисъл изведнъж ни извади от мълчанието.
— О, да! — възкликна генуезецът. — Пещерата е малка и за толкова време въздухът би трябвало да стане негоден за дишане.
— Може би се подновява през някоя пукнатина?
— Но в такъв случай трябва да се вижда някакво блещукане на светлина — казах аз.
— И все пак въздухът сигурно се опреснява — отвърна Гуд.
— Приятели! — извика господин Фалконе. — Започвам да се надявам.
— Трябва да претърсим отново.
Скочихме и тримата и започнахме да оглеждаме наоколо, но все още нищо не виждахме.
