нахлуването на кукуаните. Гагул обаче, навикнала на това, вървеше, без да спира и без да се обръща, и ние бяхме принудени да я следваме, за да не се изгубим.
След като преминахме няколко обширни галерии, стигнахме пред висока врата, широка в основата и по-тясна нагоре, с колони, украсени с йероглифи в чист египетски стил.
Гагул се обърна към нас и мрачно ни каза:
— Ей сега ще влезем в убежището на смъртта.
— Следваме те — казах аз.
— Няма ли да се уплашите, белокожи?
— Мъртвите не са по-страшни от живите — каза генуезецът.
— Предупреждавам ви, че ще видите страхотни неща.
— Върви напред, стара вещице!
След кратко колебание Гагул премина вратата.
— Следвайте я пръв, Алан — каза ми господин Фалконе.
Направих няколко крачки напред, но сърцето ми започна да тупа силно. Боях се от някоя лоша изненада.
Оказах се в една още по-тъмна зала и отначало не можах нищо да различа. Скоро обаче очите ми свикнаха с полумрака и аз изтръпнах, като забелязах огромна, бяла, масивна маса, която се простираше по цялата дължина на пещерата.
Обърнах очи наоколо и малко по малко разпознах човешки фигури в естествена големина, разположени до огромната маса, а върху нея кафява такава, видът на която ме накара да извикам ужасен.
Стори ми се, че губя сили и се опитах да побягна, но господин Фалконе, който вървеше зад мен, ме хвана за яката и вярвайте, без здравата му ръка щях да падна на земята или най-малко щях да избягам оттам, за да не се върна никога вече.
Обърнах се към другарите си бледен като труп и видях, че и двамата изтриваха студената пот, която обливаше челата им.
— Това е ужасно! — извика генуезецът. — Никога не съм очаквал да видя такава страшна гледка!
— Да бягаме, господине! — викнах аз.
— Не — отвърна господин Фалконе, като ме задържа. — Не бива да издадем ни най-малък страх пред вещицата. Напред!
Пристъпихме няколко крачки, гледайки огромната бяла каменна маса, която се простираше до дъното на пещерата, и забелязахме в края й гигантски човешки скелет, висок повече от два метра.
С една от костеливите си ръце се подпираше на масата в позата на човек, който се готви да стане, в другата държеше дълга бяла сабя, вероятно каменна, издигната високо и сякаш се готвеше да замахне надолу.
Скелетът, наклонен към нас, като че се бе обърнал да ни говори или да спусне върху главите ни оръжието си.
— Кой ли е този? — попита Гуд с треперещ глас.
— Може би скелетът на някой цар — отвърна генеузецът несигурно.
— Като че ли ни гледа с очите си — промълвих аз. — Господа, да се махнем оттук. Не намирам удоволствие да гледам тази картина.
— Забравихте ли диамантите? — ме попита генуезецът. — Я! — Каква е тази кафява фигура в средата на масата?
— Като че човешко тяло — каза Гуд, цял изтръпнал.
— Обезглавен е — добавих аз.
Гагул ни беше разбрала и се смееше кресливо и злобно.
— Не го ли познавате? — попита ни тя.
— Не — отвърнахме ние.
— Казах ви, че тук ще видите страхотни неща.
— Но кой е? — попита генуезецът.
— Пристъпи напред! Ти, който смело се сражаваш, виж човека, когото уби.
Хвана генуезеца за ръка и го тласна към масата.
Нашият приятел скоро отстъпи ужасен назад.
Седнал на масата, съвсем гол, с отрязана глава между колената стоеше цар Тоуала, убит от генуезеца в смъртния двубой. Колкото беше грозен като жив, два пъти по-грозен беше сега.
Тялото му беше обвито в белезникава материя, която се спускаше надолу по бедрата и хълбоците му, като се натрупваше наоколо.
Ослушахме се и чухме монотонно капене на капки отгоре. Веднага разбрахме всичко. Капки варовита вода падаха върху тялото на бившия цар и малко по малко щяха да го превърнат на сталагмит.
Едва тогава забелязахме, че около масата бяха наредени фигури с човешки образи, които представляваха вкаменени трупове.
Невъзможно е да ви опиша впечатлението, което произведе върху нас видът на всички тези вкаменени трупове, насядали около масата на смъртта. Бяха двадесет и седем заедно с гиганта в дъното, който сякаш беше главатар на тази мрачна дружина.
— Кои са тези хора? — попита господин Фалконе.
— Кукуанските царе — отвърна старата вещица.
— Всички?
— Всички, бели господарю.
— Значи тук е и бащата на Иньози?
— Да. Той е последният и скоро ще се окаже редом с Тоуала, тъй като, щом този бъде вкаменен, ще заеме мястото си на масата на смъртта.
— Но кой донесе тук Тоуала?
— Четирима роби, които после накарах да убият, за да, запазя само за мен тайната на диамантените пещери.
— А онзи гигант кой е? — попита Гуд.
— Основателят на кукуанското царство.
— Художествена работа — каза нашият приятел, който разбираше малко от анатомия. — На този скелет не липсва нито една кост.
— Грозен пазач на съкровищата — казах аз. — Ако бях влязъл сам в пещерата, за да търся блестящите камъни, бих умрял от ужас.
— Вярвам ви — отвърна генуезецът. — Сигурен съм, че никой не би намерил в себе си смелост да стъпи в тази зала на смъртта.
Блестящите камъни се пазеха много добре, уверявам ви.
Глава XVI
ПЕЩЕРИТЕ
Докато ние разглеждахме ужасени зловещата обстановка, Гагул се качи на масата и приближи Тоуала, за да види, както каза Гуд, дали вкаменяването на трупа вървеше добре.
Успокоена по този въпрос, тя обиколи масата, като се покланяше пред всеки един цар, отдавайки им почит. После се спря пред гиганта, дълго мърмори нещо, сякаш казваше молитва. След това слезе и ни каза:
— Елате, белокожи! Сега ще ви заведа в пещерата на съкровищата.
— Там има ли такива работи? — попитах аз.
— Страхувате ли се? — попита ме старицата и се усмихна жестоко.
— Не — отвърнах аз, — но мъртъвци гледахме достатъчно много, за да идем да гледаме други.
Злорада насмешка изкриви устните на старата вещица.
— Нека белите хора се успокоят — каза после тя. — Ще им покажа блестящите камъни.
— В друга пещера ли са? — попита Гуд.
— Да, и само аз я зная.
— Да вървим, — каза генуезецът нетърпеливо.
