— Не си толкова смел.
— Лъжеш се, Гагул.
— Аз ще ти причиня смърт.
— Не се страхувам от заплахите ти, грозна хиено. Не аз се боя от смъртта, а ти, макар да си толкова стара, че животът не би трябвало вече с нищо да те привлича.
— Ти говориш като дете — каза вещицата. — Не знаеш, че колкото повече човек живее, толкова повече му става мил животът. Младите могат да умрат, без много да съжаляват, тъй като не са изпитали вълненията на живота. Но когато поживеят повече време, с мъка се разделят със света.
— Макар че толкова много искаш да живееш, повтарям ти, ще те пратя да спиш във вечното царство на мраковете, ако не отведеш белите ми приятели в диамантените пещери.
— Няма да ги отведа — повтори тя решително.
Иньози взе копието си и каза:
— Тогава ти ей сега ще умреш.
Тя прочете на лицето на царя неумолима решителност и изтръпна от страх.
— Стой! — викна Гагул, като видя, че Иньози вдига копието. — Ще отведа белите хора във високите планини. Обаче те предупреждавам, че тежки нещастия ще сполетят ония, които влязат в пещерите, където от векове почиват останките на нашите царе и където се намират диамантите. Преди много, твърде много години друг бял поиска да влезе в пещерите, воден от една моя предшественица. Нещастието не го отмина, тъй като той не видя повече родната си земя.
— Не ме плаши нещастието — казах аз. — Стига ми само да сложа ръка на блестящите камъни.
— Предупреждавам те, че пътуването ще бъде дълго и че може лешоядите да изпият очите ти.
— Не се страхувам от нищо. Отведи ме в пещерите и за друго не се грижи.
— Добре — каза Гагул. — Когато поискаш да тръгнеш, кажи ми.
Не исках да зная нищо повече. Благодарих на Иньози, че удържа обещанието си, и се върнах при другарите си, за да ги осведомя за разговора ми с царя и с вещицата.
Глава XV
ПЪТУВАНЕТО
Решихме да потеглим осем дни по-късно, за да има време Гуд да оздравее напълно.
Още на другия ден започнах подготовката. С помощта на Фоулата направих една палатка, за да се скриваме по-сигурно от слънчевите лъчи. Закърпих колкото можех обувките ни, които бяха вече в съвсем лошо състояние след толкова дълъг път. После уших няколко непромокаеми торби за вода и храна.
На осмия ден, когато Гуд беше напълно оздравял и закрепнал, ние се сбогувахме с Иньози и Инфадоу и поехме по пътя, придружени от Фоулата и старата Гагул, която носехме на носилка.
Първият ден мина без неприятности. Вървяхме все по големия път, по който бяхме дошли до страната на кукуаните.
Обаче на следния ден стигнахме една хълмиста страна и бяхме принудени да навлезем сред гъсти гори, пълни с диви животни. Изобилствуваха антилопи, зебри и жирафи. Забелязахме множество следи от слонове и носорози.
Боейки се, че всеки миг може да попаднем на някое опасно животно, напредвахме с голяма предпазливост, като се ослушвахме внимателно, преди да навлезем сред гъстите гори от акации, смокини, банани и мансанилии. Последните могат да убият с плодовете си този, който има непредпазливостта да заспи под свежата им и прекрасна сянка.
Привечер, отпаднали от уморителния път, спряхме на лагер в дълбока гориста долина, която се простираше сред една от трите прочути планини. Тъй като знаехме, че дивите животни няма да закъснеят да се появят, запалихме голям огън, за да ги държим далече, а и за да си приготвим вечеря.
Едва се нахранихме и запалихме лулите си, в гората се разнесе страшен рев, сякаш земята се разтърси.
Фоулата скочи на крака и каза с разтреперан глас:
— Лъв!
— И не е далече — каза Гагул насмешливо. — Усетил е миризмата на белите хора и иска да види дали тяхното месо е по-сладко от негърското.
— Ба! — възрази генуезецът и бързо се хвана за пушката. — Бялото месо се пази от огнените тръби.
— Ще видим дали лъвът ще се изплаши — добави Гагул.
Втори рев, по-страшен и по-близък от първия, отекна заплашително сред гората.
— Като че иде право към нас? — попита Гуд.
— Трябва да е гладен — казах аз.
В този момент Фоулата се наведе към мен и ми каза:
— Старата вещица го вика.
Вместо да му отговоря, аз скочих с пушка в ръка и отидох към края на гората, придружен от генуезеца.
Огледах наляво и надясно, но не ми се удаде да открия опасния съсед.
— Къде ли се е скрил? — попита господин Фалконе. — Бих искал да го видя и да му пратя един куршум за спомен.
— Ще се опита да ни изненада — отвърнах. — Тези животни са по-умни, отколкото ги смятат. Ако не са ранени или много изгладнели, не се осмеляват да нападнат човека.
— Тогава ще чака да легнем.
— Възможно е — отвърнах аз.
— Това никак не ми харесва.
— Нито на мен.
— Искате ли да го предизвикаме?
— Така ще бъде най-добре.
— Само да се покаже…
— С това се заемам аз.
В този момент Гуд дойде при нас да ни попита какво мислим да правим.
— Вие останете да пазите лагера — му отвърнах аз, — а ние ще се заемем с този гладник.
После се обърнах към генуезеца и му казах:
— Следвайте ме безшумно, господин Фалконе.
Започнахме да се промъкваме по края на гъсталаците от мимози, които бяха твърде бодливи и образуваха истински горички.
Като изминахме двеста крачки, направих знак на приятеля ми да не се движи. След туй долепих ухо до земята и се вслушах внимателно.
— Чуваш ли нещо? — попита господин Фалконе.
— Да — отвърнах аз. — Лъвът иде насам.
В този момент една топла струя въздух донесе до нас неприятната миризма на диво животно.
— Приятелят ни вече се усеща — казах аз.
— Далече ли е? — попита генуезецът.
— Струва ми се, че не.
Забелязахме вдясно от нас едно голямо дърво и се отправихме към него, за да се скрием зад огромния му дънер.
Тъкмо стигнахме и откъм лагера се зачуха викове. Фоулата и старата вещица бяха ужасени.
— Велики Боже! Какво става? — попита генуезецът и скочи на крака. — Дали някой друг лъв не ги е нападнал?
— Да се върнем — казах аз.
Тъкмо се готвехме да напуснем дървото, когато на не повече от тридесет крачки от нас сред мрака блеснаха две светли, искрящи точки.
— Да бягаме! — викнах аз.
Но вместо да ме послуша, генуезецът опря карабината на рамо и спокойно се прицели нататък.
