— Бягайте! — повторих.
Изведнъж храстите се размърдаха и един грамаден лъв с гъста, настръхнала грива се изпречи пред нас, надавайки страхотни като гръмотевица ревове.
Беше приклекнал, сякаш дебнеше да се хвърли върху ни, и шибаше нетърпеливо хълбоците си с опашка.
Аз също се бях прицелил, но генуезецът ме превари и стреля. Димният облак още не се бе разпръснал, когато и двамата бяхме грубо повалени на земята.
Лъвът, може би само ранен, се бе спуснал върху нас и ни блъсна така силно, че се катурнахме нагоре с краката. За щастие, вместо да се спре и да започне да действува със страшните си лапи, той изчезна веднага, скривайки се в гората.
— Да бягаме, господин Фалконе! — викнах аз, ставайки. — Върне ли се, няма да ни остави живи.
Напуснахме бързо дървото и се насочихме към лагера, като от време на време се обръщахме и поглеждахме дали звярът не ни преследва.
По средата на пътя срещнахме Гуд, който бе чул ревовете и гърмежа и бързаше да ни помогне, като смяташе, че сме в опасност.
— Убихте ли го? — попита той развълнувано.
— Не.
— Ранени ли сте?
— Не. Но се отървахме по чудо. Бяхме нападнати и повалени на земята. А с вас какво става? Чухме виковете на Фоулата и на вещицата.
— Близо до лагера се появи още един лъв, но веднага избяга, може би изплашен от огъня.
— Да побързаме към лагера и да запалим още огньове — казах аз. — Дивите животни трудно се решават да приближат пламъците. Можете да вярвате на стария ловец.
Почти тичешком стигнахме палатката. Гагул трепереше от страх. Фоулата се пазеше с щита си и размахваше копие в ръка.
Тъй като имаше опасност от нови нападения от страна на лъвовете, всички се заехме да събираме клони и суха трева и така запалихме около палатката три нови огъня.
Едва бяхме привършили подготовката, Фоулата се приближи до мен и ми посочи с ръка две светещи точки, които се забелязваха сред акациевата гора.
— Лъв — казах аз. — Дебне ни.
— Дали не е същият, който ни нападна? — попита генуезецът.
— Струва ми се, че е друг — отговорих аз.
— А другарят му къде ли е отишъл? Дали не е вече мъртъв?… Невъзможно е да не съм го ударил. Аз минавам за добър стрелец.
— Дебела е кожата на тия зверове.
— Ще видим дали този приятел ще се отърве — каза генуезецът. — Ще се целя между очите му.
Като каза това, господин Фалконе се облегна на един от коловете на палатката и се прицели в лъва, който се криеше сред дърветата може би с надеждата, че огньовете ще угаснат и ще се хвърли върху нас.
Аз и Гуд застанахме до генуезеца с пръсти на спусъците на пушките, готови да открием огън, ако приятелят ни не успееше.
Лъвът, може би забелязал готвещата му се изненада, изрева с всичка сила и очите му промениха положението си.
— Стреляйте — казах на генуезеца. — Стреляйте или ще се скрие в гората.
Последните ми думи бяха заглушени от гърмежа на карабината.
Изведнъж лъвът изскочи от гъсталака и с голям скок се спусна над огньовете право върху палатката и я събори.
Аз отскочих веднага настрана и тъкмо щях да стрелям, когато забелязах, че звярът, ранен право в главата, не можеше повече да мръдне.
— Убит е! — викнах на другарите си, които се бяха пръснали наоколо.
Взех една главня и се приближих до кръвожадния звяр. Обгорих муцуната му, но той не даде никакъв признак на живот.
— Господин Фалконе — казах аз. — Позволете да ви поздравя за отличната стрелба! Гледайте! Куршумът ви е ударил челото на животното точно между двете очи.
— Е, и друг би направил същото — отвърна скромно смелият генуезец. — А сега, след като се наплатихме с господа месоядците, можем да си поспим малко.
Уверени, че и другият лъв е или убит, или тежко ранен, ние се разположихме сред палатката, под охраната на Фоулата, който беше на пост първа смяна.
Все пак нощта не беше така спокойна, както очаквахме. Една голяма група хиени даваха наблизо оглушителен концерт, от който можеха да се събудят и мъртвите. Освен това на няколко пъти те се опитаха да ни изненадат в лагера, може би, за да си направят банкет със старата Гагул, която изяви желание да нощува на открито.
В зори поехме отново нагоре по планината. Напредвахме бавно поради множеството урви, процепи, насипи, скали и гъсти храсталаци, които ни затваряха пътя на всяка крачка.
Планината имаше форма на огромен конус. Върхът й, както и върховете на другите две планини, които се намираха зад нея, беше покрит със сняг, който не беше се стопил въпреки голямата горещина.
След три часа стигнахме края на дълбока яма, широка около сто метра и дълга към километър.
Генуезецът и Гуд ме попитаха каква е тази грамадна дупка, тъй като не беше естествена урва, а изкопана от хора, може би преди много и много години.
— Не се ли сещате? — казах аз.
— Но… не — отвърна господин Фалконе.
— Никога ли не сте виждали диамантените мини в Кимбърлей?
— Как? Нима това е мина?
— Сигурно. Ако бихме могли да слезем, бихме могли, без съмнение, да открием старите извори, открити от миньорите. Гледайте долу! Не виждате ли водохранилищата? Те са служили за промиване на скъпоценните камъни, за да се освободят от земната наслойка.
— Но кой е разработвал мината? — попита Гуд.
— Може би негрите на древните кукуански царе.
— За да дадат диамантите на португалеца Да Силвестра?
— Възможно е.
След кратък престой, колкото да закусим, старата Гагул ни посочи широката пътека, която се изкачваше на зигзаг по планината.
— Това е Пътят на мълчаливите — каза ни Фоулата.
— Какви са тези „мълчаливи“? — попитахме.
— Вижте ги, ей горе!
Вдигнахме очи и недалеч от нас видяхме три огромни статуи, високи повече от седем метра и разположени на около двадесет крачки една от друга.
Две представляваха мъже, третата — жена.
В основите им бяха издълбани съвсем неразбираеми за нас знаци.
Жената беше красива, но с твърде строго изражение. Изминалото време никак не беше я повредило. Единият от мъжете представляваше дявол или магьосник с тризъб железен жезъл в ръка. Другият пък беше внушителен воин с гигантски щит и копие, острието на което беше извънредно голямо. Беше в нападателна поза, като че се готвеше да се хвърли срещу някакъв невидим враг.
Тези три колоса, разположени сред планинските самоти с поглед към огромната равнина, която се разстилаше докъдето стигаха очите, ни накараха неволно да изтръпнем.
— Кой е поставил тук тези статуи? — попита Гуд удивен.
— Сигурно не са кукуаните — каза господин Фалконе.
— А кой тогава?
— Може би хората, които са построили големия път, по който дойдохме в страната.
