— Нека белите господари ме следват.
Старицата тръгна и ни отведе в края на пещерата. Там обаче не се виждаше никакъв вход. Стената беше съвсем гладка, без никаква цепнатина или пролука, откъдето да може да се мине.
— Тук не виждам никаква врата — казах аз. — Да не би ти, стара вещице, да ни преведеш през скалата?
Гагул не отвърна. С най-голямо внимание разглеждаше стената.
След няколко минути търсене тя се покачи на един камък и постави пръст върху една малка дупка. Тоз час произлезе нещо, което твърде много ни учуди.
Една огромна скала, която ние мислехме, че е споена със стената, се отмести, сякаш раздвижена от тайнствена сила, и като се завъртя около себе си, се издигна в един отвор, сигурно направен нарочно, и откри за изумените ни очи толкова широк проход, че човек можеше спокойно да мине през него.
Каква невидима сила бе отместила скалата?
Ние не можахме да отгатнем, пък и не се мъчихме много да разберем това. Стигаше ни, че пред нас се откри прочутата пещера на блестящите камъни.
Мисълта, че можем да сложим ръка на неизчислимите богатства, които бяха събрани в пещерата, и че ще станем може би най-богатите хора на земята, бе прогонила всичките ни страхове и ни бе накарала да забравим даже и пещерата на смъртта.
Тъкмо щяхме да се спуснем през галерията и вещицата ни спря, като ни каза:
— Слушайте ме, синове на слънцето! Вие искате да видите блестящите камъни, но знаете ли най-напред кой ги е събрал тука?
— Не — отвърнах аз. — И ще бъдем много доволни да научим.
— Събрани са тук от народа, който е поставил тримата мълчаливи и който заемаше тези области преди кукуаните. Какво са искали да правят с тях, не зная, както не зная и защо не са ги използували за нищо.
— Кажи ми, Гагул, само ти ли знаеш тази тайна?
— Не, знаеха я и царете ни, но само последните, тъй като дълги години съществуването на тази пещера беше неизвестно.
— А как е била намерена? — попита Гуд.
— Случайно. От една жена, която довела тук един бял човек.
— Много ли години има оттогава? — попитах аз.
— Около триста — отговори Гагул. — Той идел от далече, може би от вашата страна. Царят, който тогава управлявал, го е приел добре. Като открил пещерата, събрал камъните и избягал…
— Гагул — казах аз, — ще завършиш друг път тази история, а сега да видим диамантите!
— Добре, но ви предупреждавам, че в нашата страна се говори, че ще се случи голямо нещастие на този, който дръзне да узнае тайната на диамантените пещери.
— По дяволите приказките!
— Говори се, че който влезе тук, трябва да умре най-късно след един месец — продължи Гагул.
— Хиляди проклятия! — викна Гуд, който, не разбирайки нищо, почна да губи търпение. — Корени ли ще пускаме тук? Да вървим, Алан! Кажете на вещицата да върви напред. До гуша ми дойдоха нейните бръщолевения.
— Да вървим — каза и генуезецът. — Не е време сега да слушаме басни.
Запалих лампата, която бях взел със себе си, и я дадох на Гагул. Тя навлезе в тъмната галерия. Ние я последвахме веднага, горящи от нетърпение да видим прочутите съкровища.
Като изминахме двадесетина метра, Гагул ни показа куп добре изгладени камъни, които се намираха пред една врата. Като че бяха донесени там, за да зидат с тях стена, която да препречи пътя към съкровищата. Наистина по-нататък намерихме засъхнала вар и кремъчна мистрия.
Преминахме вратата, която беше полуотворена и покрита с богати украшения, и веднага се блъснахме в един кожен чувал, изоставен на прага.
— Този чувал е оставен от белия човек, който беше тук преди триста години — каза Гагул.
— Какво има в него? — попитахме ние.
— Диаманти.
— Боже мой! — възкликна Гуд. — Толкова диаманти!
Повдигна тежкия кожен чувал, но веднага го пусна. Чу се звук от падане на камъни.
— Ако наистина са диаманти, това е цяло съкровище.
— Оставете го тук — каза генуезецът. — Ще го вземем на връщане.
Обърна се към Гагул и й каза:
— Дай ми лампата, старице.
Взе я и бързо прескочи прага. Ние се спуснахме след него, без да се занимаваме повече с чувала, който съдържаше може би милиони.
Бледата светлина на лампата ни показа пещера, издълбана в скалата. В единия ъгъл забелязахме цял куп огромни слонови зъби, най-голямата сбирка от слонова кост, каквато човек може да си представи. Тук имаше най-малко петстотин зъба. Ако можехме да ги вземем със себе си, те биха ни направили безкрайно богати. Но в този момент нас ни интересуваха диамантите, които са много по-ценни и много по-лесно преносими.
В друг ъгъл се намираха двадесетина червено боядисани гърнета, които веднага привлякоха вниманието ни.
— Там са диамантите! — викна генуезецът.
Приближих едно от гърнетата, махнах капака му и жадно погледнах навътре. Но вместо диаманти в ръцете ми се оказаха парчета злато.
— Това е просто злато — възкликнах с гордо презрение.
— Драги Алан — каза ми Гуд, — ако всички гърнета са пълни със злато, бихме могли да си купим цяла държава.
— И отгоре на това да направим околосветско пътешествие като същински лордове — каза генуезецът. — Но… къде са останалите диаманти? Предполагам, че Да Силвестра не ги е сложил всичките в чувала.
— Ей, старице, къде е съкровището? — попитах аз.
— Гледайте в най-тъмния ъгъл — отвърна вещицата. — Там има три сандъка, единият отворен, а другите два — затворени.
— Откъде знаеш това, щом като от триста години никой не е идвал в пещерата? — попитах я аз изумен.
— Очите ми виждат — отговори тя.
Посочих на другарите ми ъгъла. Господин Фалконе се спусна нататък и откри в една вдлъбнатина, изкопана в стената, три сандъка, единият отключен, а другите два заключени със златни катинари.
Отворихме първия и го намерихме наполовина пълен с едри диаманти, които светеха при бледата светлина на лампата. Обезумели от радост, разбихме катинарите и на другите два сандъка, които се оказаха пълни догоре. Последните диаманти обаче бяха още в естествено състояние, неизлъскани.
При вида на тези неизмерими богатства, ние викахме и скачахме от радост.
— Приятели! — извиках аз. — Да играем, да лудуваме, да викаме! Ние сме по-богати и от индийските махараджи.
— Монте Кристо е последният бедняк пред нас! — извика Гуд.
Бъркахме в сандъците и вадехме диамантите, като се забавлявахме с блясъка, който изпускаха при мъждукащата лампена светлина.
Гагул стоеше на няколко крачки от нас и ни гледаше със святкащи очи. Подигравателна усмивка изкривяваше устните й.
— Вещице! — викнах аз, като я забелязах. — Защо се смееш?
— Смея се на ума на белите хора, които се радват на камъните като на играчки!
— Но нима ти не знаеш какво представляват тези блестящи камъни?
— Да, зная, бели хора. Сега бъдете доволни, че намерихте съкровището! Играйте си сега с камъните, яжте ги, пийте ги, ха-ха-ха!
