Не й отвърнахме нищо. Хиляди пъти по-щастливи от бедния Да Силвестра, ние продължавахме да премятаме диамантите и изчислявахме колко ще получим за тях, като ги пренасем на нос Добра Надежда.
В това време, без да я забележим, старата вещица се бе отдалечила от пещерата и бе отишла в коридора, който водеше към тайната врата.
Едва когато Гуд се обърна да вземе няколко диаманта, които паднаха на земята, забелязахме изчезването й.
— Къде е Гагул? — попита той изумен.
— Оставете я да върви по дяволите — отвърнах аз. — Защо ни е сега тази грозна старица? Съкровищата са наши и няма да оставим никому да ни ги отнеме.
— А тайната врата? — викна господин Фалконе, изпълнен с мрачно предчувствие.
Тъкмо щяхме да се спуснем към галерията, за да настигнем вещицата, когато отчаян вик наруши тишината, която царуваше в подземието.
— На помощ, бели хора! На помощ! Беше гласът на Фоулата.
Разбрахме какво става в тъмната пещера. Гагул ни беше измамила.
Спуснахме се и тримата в галерията, готови да стреляме и да убием вещицата. Сред почти пълната тъмнина, едва намалена от мъждукащата лампа, забелязахме Гагул наведена над Фоулата, който се гърчеше отчаяно, като че беше смъртно ранен.
В този миг не помислихме даже за страшната смърт, на която ни бе обрекла злобната жена. Заехме се с Фоулата, който се търкаляше по земята с ръце на гърлото, от което шуртеше алена кръв.
— Фоулата, приятелю мой — извиках аз, — какво стана?
— Умирам — промълви нещастникът. — Гагул ме прободе с кама, за да не й попреча да затвори галерията.
— Но защо си дошъл тук?
— Безпокоях се, че вещицата ще ви изиграе, и затова дойдох да ви търся. Едва влязох и я видях да се промъква в галерията нататък, към отвора. Разбрах, че готви нещо страшно, и се затичах да й попреча да спусне каменната плоча. Тя обаче измъкна една кама и я заби в гърлото ми… Сбогом, бели хора! Няма да ви видя вече! Усещам как смъртта бързо се приближава към мене… Сбогом! Сбогом!
Гуд приклекна до нещастния негър и се мъчеше да спре кръвта с носната си кърпа. Въпреки това тя продължаваше да струи от пробитото гърло.
Фоулата го погледна нежно с красивите си изразителни очи и промълви:
— Ние… ще се видим… на другия свят. Сбогом, бели хора… Кажете на царя… че съм умрял… за да ви спася… и че…
Не можа да продължи. Една струя кръв го задуши и той падна възнак, изпускайки последен дъх.
Насядахме около негъра. Бяхме смутени, отчаяни. Не можехме да говорим. Гуд плачеше.
Господин Фалконе наруши злокобното мълчание, което цареше в галерията.
— Приятели — каза енергично той, — да не губим кураж. Вместо да стоим тук около този нещастник, комуто не можем да помогнем с нашите жалби, да се опитаме да излезем от страшното положение.
— А какво искате да правите? — попита Гуд, като хълцаше.
— Какво искам да правя? Помислихте ли вече, че сме живи погребани?
При тези думи изтръпнах от ужас.
До този момент никой още не бе помислил за фаталната каменна плоча, която ни затваряше в пещерата на съкровищата, нито за страхотното отмъщение на вещицата.
Аз и Гуд се погледнахме бледи като мъртъвци, със свито от неописуема тъга сърце. Кой би могъл да отвори тежката врата, която ни разделяше от слънчевата светлина сега, когато вещицата бе изчезнала? Никой от нас не познаваше секрета, за да отмести огромния камък, както и Иньози, и всички останали обитатели на земята.
Мисълта, че ще завършим дните си в пещерата, сред неизчислимите богатства, от които не можехме да извлечем никаква полза, смразяваше кръвта в жилите ни.
— Живи погребани! — възкликнах аз и скръцнах със зъби. — Възможно ли е Гагул да ни е обрекла на толкова жестока смърт?
— Съмнявате ли се? — ме попита господин Фалконе, единственият, който все още запазваше удивително хладнокръвие. — Да не разчитаме повече на връщането на вещицата, а само на нашите сили.
— Може би е искала само да ни изплаши.
— Не, Алан, не се заблуждавайте. Гагул отмъсти за смъртта на Тоуала.
— И ще трябва да умрем сега, след като намерихме съкровищата? Нима проклетите диаманти наистина носят нещастие, както го донесоха на португалеца Да Силвестра?
— Боя се, че да, скъпи приятелю. Никой от нас не знае тайната на каменната плоча.
— Но може би има някакъв излаз? — каза Гуд.
— Да потърсим — отвърна генуезецът. — Да прегледаме пещерата, докато има масло в лампата.
— Проклета вещица!… — извиках аз. — Ако само се измъкна оттук, няма да я оставя жива…
— На работа! — каза генуезецът. — Минутите са по-скъпи от всички диаманти.
Приближихме се до камъка, който ни разделяше от останалия свят, и се опитахме да го отместим, но не постигнахме никакъв резултат. Той беше толкова тежък, че биха били необходими сто души, за да го повдигнат. Лесно е да се разбере, че ние не можехме да имаме такава огромна сила.
Прегледахме внимателно всички пукнатини, удряхме с приклади по стените, за да ги прислушаме, надявайки се да открием тайнствения механизъм и да го турим в действие, но напразно. По стената нямаше никакви следи от механизма. Тя се изправяше пред нас внушителна и неуязвима.
— Нищо! Нищо… — възкликна Гуд с растящо безпокойство. — Осъдени сме да умрем от глад сред нашите съкровища. Да, сега разбирам подигравателните думи на проклетата вещица! Яжте ги диамантите! Пийте ги!… Нещастницата сякаш ни предупреждаваше, че ще ни остави да умрем от глад!
— Но къде се намира тайната пружина, която повдига камъка? — попитах аз раздразнен. — Не е ли тук, вътре?
— Боя се, че не — отвърна ми господин Фалконе.
— Нима ще чакаме тук да умрем? — попитах отчаяно.
Генуезецът ме погледна, без да отговори. Беше пребледнял като Гуд и по лицето му се четеше неизмеримо безпокойство. Страхът от бавна и мъчителна смърт сред мрака на тази пещера бе започнал да обзема и този така смел и издръжлив и в най-тежки изпитания човек.
Няколко мига никой не проговори ни дума. После генуезецът разтърси глава и каза:
— Има още една малка надежда.
— Каква? — попитахме ние сподавено.
— Ако пещерата има някакъв изход, непознат даже и на вещицата.
— Да потърсим — каза Гуд. — Светлината на лампата вече отслабва и скоро маслото съвсем ще се свърши.
Върнахме се в галерията и оттам се отправихме към диамантената пещера.
Минавайки покрай трупа на негъра, прибрахме кошницата с провизии, която той бе донесъл със себе си.
Уви! В нея имаше много малко неща: около два килограма сортово брашно, няколко банана, къс месо и стъкло вода, не повече от литър и нещо. С това можехме да изкараме най-много три дена, и то твърде пестеливо.
Влязохме в пещерата и започнахме да преглеждаме стените. Чукахме по тях с прикладите на пушките, за да проверим дали няма някъде кухина. За голямо съжаление скалата навсякъде беше еднакво плътна и здрава.
Студена пот обля челото ми и аз се почувствувах загубен заедно с нещастните ми другари.
— Алан, колко е часът? — попита господин Фалконе с треперещ глас.
— Шест — отвърнах аз, след като погледнах часовника си.
— Струва ми се, че влязохме тук към два часа.
— Да, господин Фалконе.
