такава опасност.

— А след това?

— Кой знае, може би ще намерим някое друго кладенче, макар че ми казаха, че в тази пустиня те са съвсем редки.

— Не знаете ли, Кватермен, дали сред тази пустиня не живеят някакви хора? — попита Гуд.

— Колкото и да е чудно, има — отвърнах аз. — И то не отделни хора, а цели племена.

— И те живеят сред тези нажежени пясъци?

— Да. Това са негрите, наричани боскимани.

— А как могат да живеят тук?

— Те се задоволяват с много малко. Когато нямат антилопи или щрауси, не се отвращават да ядат змии и гущери.

— А вода къде намират?

— Изкопават дълбоки кладенци, които после внимателно скриват, за да не бъдат намерени от другиго.

— А къде се намират тези негри?

— Пръснати са сред пустинята.

— Ще срещнем ли някои от тях?

— Сто пъти по-добре е да не срещаме — отвърнах аз.

— Лоши ли са?

— Не, но отбиват отчаяно опитите на всеки, който поиска да се приближи към техните кладенци. Водата им е съвсем малко. Самите те често се измъчват от жажда. Затова не позволяват на никакъв чужденец да пие от нея.

— Е! Нашите пушки лесно биха ги накарали да заговорят на по-друг език — каза Гуд.

— Пазете се от техните оръжия, приятелю — казах аз.

— Копията никога не са побеждавали пушките.

— Но отровните стрели понякога са побеждавали.

— Боскиманите имат ли отровни стрели?

— И при това твърде опасни, приятелю Раненият неминуемо загива и никаква противоотрова не може да го спаси.

— По дяволите тези негри!

Докато разговаряхме така, продължавахме да вървим през безкрайните пясъци, оглеждайки се на всички страни да видим дали няма да се появи оазисът. Уви, нищо не се забелязваше. Само пясъци и пак пясъци, ту равни, ту натрупани като морски вълни. Тук-там, амо се виждаше по някой трънлив храсталак и пак следваха пясъците.

Липсваха и животни. Нямаше вече нито щрауси, нито антилопи, нито куаги, нито зебри. Това ясно показваше, че сме попаднали в най-сухата част на пустинята, където нямаше никакви хълмове, ни кладенци.

Вървяхме цяла нощ. Отчаянието ни растеше непрекъснато. Призори, изтощени, жадни, спряхме пред едни скали, които се издигаха самотно сред пясъчния океан.

Слънцето вече се издигаше и горещината ни принуждаваше да спрем.

Преди да легнем да почиваме, претърсихме скалите с надежда да намерим вода, но напразно. Освен един едър гущер нищо друго не намерихме.

Денят беше страшен за нас. Дълбока скръб ни бе обхванала. Помислихме, че и ние ще умрем от глад и жажда, както бе станало с двамата португалци.

— Е — каза генуезецът, единственият, който все още беше спокоен, — ако трябва да оставим костите си в тази пустиня, то нека поне се помъчим да отложим часа на последния дъх.

— На какво се надявате още? — го попитах аз.

— Смятам, че щом като хората на Иньози ни говориха за оазиса, то той сигурно съществува и ние можем да го намерим.

— Но знаете ли, че запасите ни са почти изчерпани? — му казах аз.

— Още колко вода имаме, Кватермен?

— Литър и половина. Ако до утре заран не намерим вода, ще останем завинаги след тези пясъци.

Генуезецът ме погледна, без да отвърне. После се хвана за главата и потъна в мрачни размишления.

Денят мина, без нашето положение да се промени с нещо. Вечерта продължихме страшния път при толкова голяма горещина, та ни се струваше, че се движим сред пламъци.

Изминатият път и жаждата ни бяха дотолкова изтощили, че още след първите километри ние почти не можехме да се движим повече. Трябваше да спрем и да изпием още по една глътка вода, за да поугасим огъня, който ни изгаряше.

Бяхме стигнали сред няколко скалисти възвишения, които ограничаваха хоризонта ни и ни пречеха да погледнем по-надалече. Искайки да проверя дали от тези височини не бих могъл да съзра желания оазис, напрегнах сетни сили и се покатерих по една скала, която се издигаше на около петдесет-шестдесет метра.

Щом стигнах на върха, забелязах някакви човешки сенки, които се отправяха към една теснина, носейки на рамо твърде обемисти белезникави пакети.

— Боскимани! — възкликнах аз. — Какво търсят тук?

Скрих се зад един камък, за да не ме забележат, и започнах да следя какво правят и накъде отиват.

Негрите, около дузина мъже и жени, се насочиха бавно към теснината, после, след кратко търсене, при което разравяха пясъка на няколко места, свалиха от рамената си нещата, които носеха.

Веднага разбрах какво става.

— Дошли са да си набавят вода — прошепнах аз.

Наистина, наблюдавайки с по-голямо внимание, забелязах, че вързопите, които носеха, бяха не друго, а мрежи, пълни с черупки от щраусови яйца, които сега щяха да напълнят с вода.

Повече не ми трябваше да зная. Спуснах се бързо към другарите си да им съобщя всичко това.

— Ура — казах аз, тичайки към тях, — спасени сме!

— Оазиса ли открихте? — попита господин Фалконе, скачайки на крака.

— Не, но тук наблизо има някакъв извор или кладенец.

— Кладенец? — възкликна Гуд. — Да идем да го изпием. Както съм жаден, всичката вода в него не ще ми стигне.

— Полека, приятели. Сега там са боскиманите.

— Ако ще да има лъвове, аз пак ще отида — каза генуезецът. — Много ли са тези хора?

— Една дузина.

— Ще си поделим водата или няма да ги оставим живи.

— Пазете се от отровните им стрели.

— Не ме плашат те сега. Бързо, Кватермен, водете ни към кладенеца.

Тъй като вече знаех къде се намира теснината, аз тръгнах сред скалите, които образуваха същински лабиринт, и напредвах внимателно, за да не попадна на някой охранителен пост или пък да стана жертва на някоя неочаквана стрела. След четвърт час стигнах на другия край на долината, непрекъснато следван от двамата ми приятели, които бяха напълнили пушките си.

Негрите продължаваха да пълнят с вода щраусовите яйца. За тази цел те си служеха с тръби, които забиваха в пясъка, където се намираше водохранилището, и отвеждаха течността в яйцата, като по-напред смучеха с уста, внимавайки да не разлеят нито една капка.

Тези пустинни жители бяха ниски на ръст, с жълто-кафява кожа, сухи като скелети, със слаби, но жилави ръце. Чертите на лицето им се отличаваха от тези на хотентотите от южноамериканските области с по-тънки устни, по-малко изпъкнало чело и по-сплеснат нос, който почти се сливаше с ябълчните кости.

Всички те бяха почти голи, само с по един къс кожа около хълбоците. При това лицето и краката им бяха нашарени с чудни рисунки.

Като ни видяха, един от тях се отдели бързо от групата и се запъти към нас. В ръцете си държеше лък и

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату