— Дали ни остава много път до Ситандския краал? — попита генуезецът.
— Най-малко шест дни.
— В такъв случай, ако не открием оазиса или друго някое кладенче, не бихме стигнали никога там.
— Наистина, господин Фалконе, рискуваме отново да умрем от жажда сред нажежените пясъци.
— Е добре, скъпи приятели — викна Гуд, който вървеше пред нас. — Мога да ви съобщя радостната вест, че опасността е преминала вече!
— Защо? — попитахме ние нетърпеливо.
— Защото ей-там се виждат дървета.
— Оазисът?
— Навярно.
— Спасени сме!
Изкачихме бързо хълмчето, което се издигаше вдясно от нас и оттам можахме да различим една зеленееща се ивица, която живо изпъкваше на белезникавия фон на пустинята.
От гърдите ни се изтръгна вик:
— Оазисът! Оазисът!…
Глава XX
ПУСТИННИТЕ РОБИНЗОНОВЦИ
Един час по-късно ние почивахме под свежата сянка на мимозите и акациите.
Най-после оазисът бе намерен. Макар че още не бяхме го разгледали, стори ни се твърде голям. Множество китни горички се огласяваха от сладкопойни птички. Красиви полянки се разстилаха наоколо. Антилопи подскачаха край поточетата, които весело клокочеха сред този малък рай, загубен сред пустинята.
След като хубаво утолихме жаждата си и починахме повече от половин час, навлязохме в оазиса. Сега вече можехме да се надяваме, че ще намерим достатъчно плодове и дивеч за закуска. Но каква беше изненадата ни, когато след около петстотин крачки път забелязахме човешки стъпки, отпечатани върху влажната почва, и няколко изстреляни патрона.
— Нима този оазисът е обитаван от някого? — попита господин Фалконе.
— Хм! — отвърнах аз. — Трудно е да се помисли, че тук е дошъл на лов някой бял човек.
— Но защо непременно да е бял? — попита Гуд.
— Вижте следите — казах аз. — Забележете добре, че това са следи от обувки, подковани с пирони. Негрите не носят такива.
— Трябва да претърсим оазиса — каза генуезецът.
— Това и ще направим — отвърнах аз. — Любопитен съм да узная кой е стигнал дотук.
Тъкмо бяхме подновили пътя си и бяхме преминали през група ниани, когато Гуд се върна бързо към нас.
— Какво има? — го попитахме, сграбчвайки бързо карабините си.
— Една колиба.
— Къде?
— На двадесет крачки оттук.
— Празна ли е?
— Не зная. Видях дим.
— Тогава ще разберем кой бял живее в този оазис.
Тръгнахме внимателно през горичката и след малко забелязахме красива колиба, построена до величествен баобаб. Приличаше на ония, които правят кафрите, със стени от клони и дънери и покрив от сухи листа. Само на мястото на обичайната кръгла дупка за влизане имаше хубава врата.
Аз се спрях и гледах колибата с живо удивление. Не, не беше зрителна измама. Това беше истинска колиба и което ни изненадваше, в нея личеше ръката на белия човек.
„Кой може да живее сред този самотен оазис?“ — се попитах на ум.
Още не бях си отговорил на въпроса, когато на прага на колибата се показа човек, покрит с кожи от диви животни.
Имаше среден ръст, силно обгоряло от слънцето лице, черни очи, дълга брада и невчесани коси. По всичко личеше, че е бял човек. Той пристъпи към нас като накуцваше, сякаш беше ранен или осакатен.
Господин Фалконе се спусна напред и след като го гледа няколко мига в лицето, разтвори ръце и извика развълнувано:
— Братко!
Белият човек не промълви ни дума. Падна в ръцете на брат си като обезумял.
В този момент още един индивид, също покрит със зверски кожи, излезе от колибата и се спусна към нас с пушка в ръка, като че искаше да брани другаря си. Като ме видя, той изпусна пушката и извика:
— Макумацане, помниш ли ме? Аз съм Джим, ловецът Джим!
Като каза това, кафърът падна на колене пред мен и започна да плаче от радост и да скубе косите от главата си.
— Аз загубих бележката, която ти ми даде — продължи той. — Вместо да тръгнем по добрия път, който щеше да ни отведе в Сулиманските планини, ние се оказахме сред този оазис. Вече две години живеем тук, без да имаме възможност да го напуснем.
— Нещастнико! — възкликнах аз. — Ти заслужаваш да бъдещ обесен. Но щом като си прекарал тук две години, достатъчно си изкупил грешката си.
Докато Джим ми говореше, братът на господин Фалконе дойде на себе си. Двамата мъже, които толкова отдавна не бяха се виждали, останаха дълго време прегърнати, без да произнесат нито дума, сякаш вълнението им бе отнело гласа.
Аз и Гуд се приближихме до тях. Като ни видя, господин Фалконе стисна здраво ръцете ни и започна да повтаря многократно:
— Благодаря ви, приятели… Благодаря ви!… После се обърна към брат си и му каза:
— Бедни ми Джорджо, отдавна те смятах за мъртъв. Като не намерихме следите ти по Сулиманските планини, които ние надълго и нашироко разследвахме, смятах, че си загинал в пустинята. Бях загубил всяка надежда да те видя вече.
— Две години вече съм в този загубен оазис — отвърна Джорджо, като говореше твърде трудно.
— Колко много си страдал в тази самота!
— О! Твърде много, братко! Колко пъти съм си пожелавал да умра по-скоро, за да се свършат мъките ми.
— Но защо не се върна в Ситанда? Разстоянието между оазиса и краала не е толкова голямо, че да уплаши този, който вече е преминал веднъж през пустинята.
— Мислиш ли, братко, че не бих се опитал, ако можех?
— Но кой ти пречеше, Джорджо?
— Кракът ми. Не забеляза ли, че вървя твърде трудно? Каменен блок се откърти от една скала и осакати десния ми крак в същия ден, когато пристигнахме в оазиса. Не бих могъл да предприема и най-малкото пътуване, дори от няколко километра. Но стига толкова! Вие сигурно сте много уморени и гладни. Влезте в колибата ми и се чувствувайте у дома си.
Преди той да тръгне за колибата, аз му подадох ръка и го попитах:
— Господин Джорджо, не ме ли познавате вече?
Братът на господин Фалконе ме погледна право в лицето и възкликна:
— Как не! Разбира се, че ви познавам. Вие сте господин Кватермен! Виж ти! А това е Гуд! Никога не съм очаквал такава среща сред оазиса. Отдавна бях загубил всяка надежда да видя вече познат човек. Ето как цялото щастие идва наведнъж!
Той стисна развълнувано ръцете ни и ни въведе в колибата си.
Вътрешността на колибата беше разделена на две стаи, едната за белия, а другата за кафъра. Всичките мебели се състояха от два груби стола, направени от дървени клони, и две купчини листа, които служеха за легла. Един железен тиган и няколко черупки от щраусови яйца бяха съдовете на това домакинство.
Почти веднага кафърът ни донесе къс вкусно печено месо от антилопа, диви репи и корени, които до
