помощ или по-скоро да му прати избавителката-смърт. Но от време на време устата му шепнеше заветната дума:
— Нитокрис!… Нитокрис!…
През това време и Оунис преживяваше мъчителни часове, бродейки сам на бранното поле.
Пустиня. Мъртви пясъци, тук-там още покрити с петна почерняла кръв. В загадъчно вековно мълчание се издигат гробници-пирамиди. Гледа с мъртвите си очи в далечината сфинкс, мистически усмихвайки се с чувствените си устни. Преминават, между камъните пъргави гущерчета, които, изглежда, са единствените обитатели на пустинята.
Не, сега пустинята не е мъртва, от север и юг, от запад и изток — непрекъснато летят към пирамидите безбройни орляци птици. Те са грабливи птици, подушили богата плячка, те бързат да разкъсат труповете.
От време на време те на облак се издигат във въздуха, като накацват по разпръснатите камъни и пирамиди. Карат се и с грак се нахвърлят една върху друга. Сетне се успокояват. Някоя от тях събира повече смелост и като камък пада на земята, неловко подхвръквайки, се приближава до обезглавен труп, подскача до безжизнената ръка и впива желязната си човка в подпухналото, посиняло, разлагащо се вече тяло.
Оунис нищо не знаеше за участта на Миринри той знаеше само за неуспешния бой — и дълбока тъга разкъсваше гордата му душа, както птиците разкъсваха телата на падналите воини…
17. Великият Тети
Ние оставихме Оунис сам в пустинята, осеяна с трупове на падналите воини. Но не сме обяснили още как се озова той там. След като Миринри, увлечен от чаровете на красивата Нитокрис, забрави всичко и тръгна след носилката на принцесата, а с нето изчезна и Нефер, Оунис се спусна към скривалището си. Той знаеше, че делото му е в смъртна опасност и че може да го спаси само незабавно въстание. Той дълго търси Ато, но не го намери никъде. Тогава Оунис по околни пътища се добра до пирамидата Родопис и видя бойното поле, труповете на воините и орляк птици над тях. Той разбра, че всичко е загинало и единственото, което му остава, е да чака смъртта…
Грабливите птици, които се виеха над труповете, и изведнъж се подплашиха. Отначало те само лениво повдигаха окървавените си глави, вслушваха се и се споглеждаха. Сетне една след друга напущаха труповете, виеха се във въздуха, тежко махайки с крила, се издигаха, за да кацнат на някоя развалина.
Оунис дигна глава и се заслуша: някой навярно беше оживял, някой от ранените, който е бил сметнат за мъртъв, е станал и сега се лута около пирамидата.
Но не: чуваха се груби весели гласове, звън от оръжие. Инстинктивно Оунис напипа и скри в гънките на дрехата си бронзовия меч.
В далечината се показаха хора. Няколко воина и след тях — женска фигура, навярно пленница.
Оунис се прилепи към камъка, на който стоеше.
— Е, стига. По-нататък не отивам нито крачка — каза някакъв груб глас.
— Е, какво? Може и тук! — отговори друг. — Да почваме, нали?
— Бийте, момчета, но помнете! Не до смърт! — обади се трети глас.
Оунис погледна иззад камъните. С гръб към него стоеше жена, която закриваше с оголени ръце лицето си. Около й се трупаха воини с бичове в ръце. Те се канеха да заудрят жертвата си и сега с равнодушието на калени палачи се сговаряха как да пристъпят към позорното дело.
— А какво ще правим с нея, когато престанем да я бием? — зададе въпрос един от воините.
— Ще взема красавицата като наложница! — се обади някой.
— Но защо пък той, а не аз? И защо пребита, осакатена! — запротестира трети. — Тя е млада и хубава и защо да не се насладим по-напред на ласките й?
— Само че внимавайте! Да не се разчуе! — със зловещ глас се обади първият, навярно най-старият. — Тук нас никой няма да ни види. Красавице! Слушай…
Жената се обърна. Оунис затрепера от гняв и се хвана за меча: в жертвата на свирепите палачи той позна нещастната Нефер.
След миг Оунис стоеше при войниците.
— Злодеи! Как смеете? — завика той.
— Махай се! От теб никой няма да иска позволение! — грубо се засмя един от палачите.
— Нима вие не знаете че тази девойка е от царски род? Вижте!
И Оунис с едно движение смъкна дрехата от рамото на Нефер.
Войниците видяха върху нежното рамо татуиран знак на царския произход и се смутиха. Но след миг един от тях вдигна бича си и замахна над главата на Оунис:
— Махай се! Не ни пречи! Заповядано ни е. А за да помниш, че не трябва да се бъркаш там, където не ти е работа — ето…
И бичът свирна във въздуха.
Но бързият като мълния Оунис отскочи настрана, отново се спусна — и воинът се търколи на земята с разсечен череп.
Вторият воин се нахвърли на стария жрец отстрана, но Оунис отблъсна удара на меча и прониза гърдите му.
Третият и четвъртият воин бяха по-внимателни, може би по-опитни от първите: прикривайки се с мечове, те изведнъж нападнаха Оунис. И той трябваше да употреби много умение, за да издържи бурния им и внимателен натиск. Но в жилите на старецът течеше кръвта на лъв. Той се нахвърли върху враговете си с такава ярост, че след няколко минути срещу него, стъписвайки се, се защитаваше само един воин.
След миг и последният палач падна бездушен.
Отпуснал меча, по който още течеше кръв, Оунис се приближи до Нефер, като искаше да й каже нещо.
Но в този миг към него се приближи отряд от тридесет войници и командуващият офицер завика:
— Оунис! Открит си! Предан се! В името на фараона!
Жрецът се огледа наоколо. Бяха му отрязани всички пътища за спасение. Да се защитава беше немислимо. А умори се той от вида на кръвта. Не искаше да пролива повече кръв. Та това са роби — изпълнители на чужди заповеди…
— Добре! Къде ще ме водите? — попита той офицера.
— В Мемфис. При писарите на фараона — отговори офицерът.
— А тази девойка? — Оунис показа Нефер. — Какво ще стане с нея?
— Ние нямаме работа с нея! — сви рамене офицерът. — Нека върви където иска.
И те потеглиха на път към Мемфис. Нефер ги следваше. По пътя Оунис се разговори с офицера и той, без да се стеснява, му разказа всичко, което знаеше. Впрочем той знаеше малко: някакъв млад човек бил на пир у фараона. Изглежда, че юношата е оскърбил божествения фараон: вързали го след свършването на пира и отрядът войници изпълнил заповедта на фараона — юношата затворили в една от празните гробници на Некропол.
— А дъщерята на фараона, Нитокрис? Какво стана с нея?
— Но какво общо има тука принцесата? — учуди се офицерът. — Тя се весели с прислужниците си в градините, вози се с позлатена ладия по Нил…
— Може би тя нищо не знае? — изказа съмнение Нефер. — Аз ще се опитам да и съобщя Тя, изглежда, обича Миринри.
— Иди, опитай се. Все едно, всичко загина — поклати глава старият жрец, усмихвайки се горчиво. Той беше в отчаяние от изхода на делото си. В това време отрядът дойде до вратата на Мемфис. Тук, при входа в града, Нефер се омеси с тълпата и изчезна.
След един час глашатаи тичаха от улица а улица и викаха:
„Всемилостивият фараон е осъдил на смърт важен държавен злодей, лъжец, магьосник. Осъденият ще бъде хвърлен, за да бъде разкъсан от гладен лъв, в зданието на Лабиринта всички верни поданици могат да присъствуват при наказанието. Нека народът знае как фараонът наказва престъпници, които посягат на спокойствието на царството.“
И тълпата зрители на Мемфис побърза да заеме места в арената на Лабиринта. И самият фараон
