Но на Пепи не беше до това: един поглед върху юношата му беше достатъчен, за да познае в него сина на безследно изчезналия Тети, този от когото той открадна престола.
Същите смели черти, гордо поставена на силната шия глава, същите очи — проницателни и ясни, с властен, огнен поглед. И същият глас, пълен с металически нотки, също такива поривисти движения.
„Син на Тети! Син на Тети!“ — мъчително се въртеше все една и съща мисъл в главата на фараона. Струваше ли си толкова години да владее престола и изведнъж да срещне този, който имаше всички права на короната на Египет. Ето го, на две крачки от трона на фараона. И той се държи не като гост, не като чужденец, а като същински господар.
Все по-мрачно и по-мрачно ставаше каменното лице на Пепи, все по-черни ставаха мислите му.
А младежите, увлечени във весели и радостни мисли, отдавайки се на любовта си, не обръщаха внимание на мълчаливия фараон. Звънтеше сребристия смях на Нитокрис, придружен от гласа на Миринри. От време на време Нитокрис вземаше от ръцете на прислужниците малка арфа. И тогава струните трептяха, пееха за далечни страни, за кървави кланета, за чудовища и призраци, за лъчезарните звезди и ароматни гори.
А Пепи стоеше на пиршествената маса мрачен и студен. С мрачен блясък горяха очите му.
Преди свършването на пира, както изискваше етикетът, Нитокрис трябваше да се оттегли в покоите си.
Прощавайки се с нея, Миринри я поглъщаше с очи: тъй скоро, тъй скоро да се раздели с нея? До утре? Нали? О, как дълга ще е тази нощ!… Но той, гледайки звездите, ще мисли, че това са очите на Нитокрис. И когато утре се появи зората, той ще знае:
— Нитокрис се е събудила.
Девойката слушаше тези любовни думи, цяла трепереща от препълнилото душата й сладостно, властно чувство.
След излизането на Нитокрис от пиршествената зала като лек рояк нахълтаха изкусни танцьорки, заизвиваха се, мяркайки се между клоните като светли призраци. Но Миринри само за миг се заинтересува за красавиците танцьорки, тъй като душата му беше пълна с мисли за Нитокрис. А фараонът дори не ги удостои с поглед.
Пирът се свърши в неловко мълчание. Сетне Пепи даде знак с ръка и залата опустя.
Изчезнаха слугите, отнасяйки със себе си скъпоценните съдове. Отдалечиха се и музикантите, като прекъснаха по средата някакъв химн. Разсеяха се като призраци бързоногите танцьорки.
В пиршествената зала останаха само мълчаливата стража — телохранителите на фараона, могъщи воини, обковани от главата до петите в тежки лати, унесеният в сладки мечти Миринри и мрачният Пепи.
— Стига! — с рязък металически глас каза Пепи.
Сърцето на Миринри замря. Той потръпна.
— Стига забави! Да поговорим за работа!
— Аз съм готов! — отзова се юношата.
— Кой си ти? — попита фараонът, гледайки с гореща ненавист и презрение юношата.
— Ти знаеш кой съм — гордо издигайки глава с блеснали очи, отговори Миринри.
Като че два меча се кръстосаха…
— Защо ти изпълзя от дупката, дето се криеше и можеше все пак да запазиш живота си, робе?
— Аз? Аз роб? — кипна Миринри. — Не, аз не съм роб, който краде чуждо богатство. Аз не съм пълзял в праха, не съм се превивал, не съм жилил никого предателски по петата! — продължаваше той. — Защо съм тук? Защото тук, в двореца, е истинското ми място! Това е моят дом. Това е моето царство.
— Ти си дошъл за короната? — засмя се фараонът, стискайки юмруци. — Но си закъснял. Тронът е зает!
— Аз ще ти го отнема! — треперейки от гняв, извика Миринри.
— За да го отнемеш, трябва да бъдеш по-силен. Ти мислиш, че си по-силен от мене? Но в моите ръце е неограничената власт на Египет. А у тебе?
— Името на Тети и любовта на народа. Аз имам много привърженици. Партизаните на великия Тети, пред които ще побегне твоята войска, както бягат овцете пред вълците в пустинята!
— Партизаните на великия Тети? — засмя се злорадо Пепи. — Добре, добре! Ти си много по-близо, отколкото мислиш. Хей, роби! Открийте завесата!
Като с вълшебен жезъл се разтвори завесата на противоположната страна. Миринри погледна и се олюля: на пода пред него лежеше кървава купчина. Това бяха отрязаните глави на воини… Като се загледа, юношата застена: ето, тези двамата — Ато ги беше довел една нощ, казвайки, че те са най-храбрите от храбрите… Ето главата на един старец: той скоро беше дошъл в Мемфис, дето беше довел дванадесетте си сина…
— Ела по-близо, тук! — заповяда Пепи. — Застани тук! Гледай!
Машинално подчинявайки се, Миринри дойде до указаната колона. Оттам се виждаше огромен двор. Той беше пълен: хора лежаха, стояха седнали и прави, и Миринри ги видя. Тежък стон се изтръгна от гърдите му: всички бяха в окови, на всички китките на ръцете бяха отрязани, на мнозина — и ушите и носовете.
Вълна на див гняв обхвана душата на юношата: това са нови зверства на безпощадния Пепи. С отчаяни вопли Миринри се спусна към фараона, но той беше предвидлив и след няколко минути Миринри с вързани ръце и крака, безсилен като дете, лежеше на пода, извивайки се, а фараонът го настъпи с крак и го гледаше в лицето с горящи от гняв очи.
— Момченце! — съскаше той. — Роб! Вземи сега царската корона!
— Господарю! Ще заповядаш ли да го убием? — приближи се един от телохранителите до фараона, като вадеше от пояса си крив нож.
— Махни се! В този край постоянно тече кръвта на бог Ра! — избъбри фараонът. — И тежко на Египет — тъй казват мъдрите от светите храмове в Карнак, — когато в страната се пролива свещена кръв!
— Но с него може да се свърши и без да се пролива кръв!
Пепи се обърна към Миринри:
— Ти ще умреш, дръзкий! — каза той. — Но когато отлети душата ти — тялото ти ще предам на балсамиране. Ще отворят с каменен нож гърдите ти и ще извадят сърцето и белите дробове ще разрежат корема и ще махнат вътрешностите. През ноздрите ще извадят мозъка — жилището на душата. И трупът ти ще лежи тридесет и три дни в тайнствени разтвори, обръщайки се в мумия. А през това време изкусни художници ще ти приготвят разкошна гробница от сиенит, а майстори ще приготвят скъпоценни съдове, писари ще напишат на папирус историята на живота ти, каменоделци ще издялат гробницата, златари ще покрият мумията ти със златоткана материя. Ти ще бъдеш погребан, както подобава да се погребе Син на Слънцето…
Пепи хрипливо се разсмя и свали краката си от гърдите на юношата. Отиде настрана, постоя мълчаливо, сетне се върна и се наведе към неподвижно лежащия юноша.
— Е? Доволен ли си? Защо мълчиш? — надсмиваше се той над безсилния враг. — Кажи поне дума.
— Бъди навеки проклет! — викаше Миринри. — Проклет! Три пъти проклет! — викаше той, като напрягаше всичките си усилия да се освободи от свързващите го въжета.
Пепи се отдръпна.
— Долу тази гадина! — с хриплив, почти беззвучен глас заповяда той.
— Къде ще заповядаш, господарю? — попита един от воините.
— Хвърлете го, без да го убивате, в една от гробниците в скалите на Некрополис. Затворете я добре. Но да се изпълни всичко така, че никой в страната да не узнае!
Воините се поклониха на фараона, сетне вдигнаха тялото на лежащия в безсъзнание Миринри и го изнесоха от залата.
Заповедта на фараона беше изпълнена.
… Когато Миринри се съвзе след няколкочасов припадък, разтвори очи и се повдигна — беше в безмълвната гробница, два метра широка, три метра дълга и два висока. Напразно опипваше с ръка стените: те бяха гладки като стъкло. Само отгоре навярно имаше отверстие, през което влизаше чист въздух.
Нито капка вода, нито къс хляб. И никакво оръжие, за да се самоубие.
Миринри изнемогнал се отпусна на гранитния под на пещерата и замря, молейки Ра да му дойде на
