победените: от партизаните на Тети след боя бяха останали живи не повече от половината и те бяха покрити с ужасни рани и обезоръжени. Половин дузина царски писари бяха се разположили в подножието на пирамида с разтворени на коленете свитъци папируси. Върховният жрец на богиня Птах разпитваше пленниците и решаваше участта им. На по-простите войници отрязаха китките на ръцете, ушите и носа, а на по-знатните и които бяха играли ролята на ръководители, палачите отрязаха главите. Но никой не издаде тайната кой ги беше предвождал.
При Хер-Хор доведоха строен воин с гордо лице. Това беше Ато.
— Аз те познавам! — извика Хер-Хор. — Ти придружаваше Оунис и Миринри. Ти си един от главатарите, бунтовник, който въстава срещу божествения фараон. Ти ще бъдеш подхвърлен на мъки и убит, ти ще умреш от позорна смърт и тялото ти ще бъде хвърлено и изядено от нечисти животни, ако не откриеш де се крият бегълците!
Ато побледня, но презрително се засмя.
— Търси сокола в небесното пространство, гони рибката плуваща под водите на Нил! Тях ги няма и ти няма да ги намериш, а ще се срещнеш с тях само когато дойде часът на съд и разплата! — каза той.
И старият воин, който знаеше, че няма какво повече да губи, плю в лицето на върховния жрец. Дойде ред да побледнее и затрепера и Хер-Хор.
— Главата! Главата! — завика той, тресейки се с цяло тяло.
Но когато мечът на палача вече се издигна над главата на Ато, Хер-Хор поразмисли. Смъртта за воина не е наказание. Не, той ще подхвърли Ато на позор, той ще запази живота му, жалък живот на сакат човек, с позорното наказание — отрязване китките на ръцете. Като спря издигнатия меч на палача, Хер-Хор спокойно и безстрастно заповяда да отсекат на Ато китките на двете ръце.
Нито един стон не издаде старият воин, когато мечът блесна и на пясъка паднаха двете китки на ръцете му, а алена кръв рукна на фонтан…
— Бог отмъщава! — извика Ато, издигайки осакатените си ръце към небето. — От мое име и от това на безчислените жертви искам твоето проклятие да падне върху главата на този човек.
След това той отиде настрана, дето лекари превързваха ранените, като спираха кръвотечението и зашиваха раните.
Съдът изпълни своето страшно дело. Отрязаните глави, отсечените ръце, носове и уши бяха натоварени на отделни колесници и под военна стража отправени към Мемфис, за да ги покажат на фараона. Войската на Пепи, като взе със себе си своите убити и ранени, се строи в походни колони и под звуците на рогове напусна пирамидата. Робите-нубийци отнасяха на могъщите си плещи носилката с бледния, изнемощял върховен жрец. В подножието на пирамидата останаха само труповете на победените и няколкостотин жестоко ранени привърженици на Тети.
Едни от тях отиваха в пустинята, лягаха на горещия пясък и покорни на съдбата си, очакваха кога ще дойде избавящата от всички страдания благодетелна смърт. Други се влачеха към Мемфис, спъваха се, падаха, пак ставаха и вървяха.
Сред тях беше и нещастният Ато. Лишен от ръце, подхвърлен на позор, старият воин унило крачеше по горещия пясък на пустинята. Той мислеше за пророческото видение на Нефер, за загубената битка и за стария Оунис — който още не подозираше гибелта на надеждите си, мислеше за горещия Миринри, младия фараон, на когото не беше съдено да завоюва по право принадлежащия му престол. Мечтите и надеждите на много години бяха рухнали заедно с поражението. Ще трябва да мине немалко време, докато се оправят от такъв удар. И отчаяние се промъкваше в душата на воина.
14. Превратностите на съдбата
… А в Мемфис в същия този час ставаше друга драма. От сутринта целият град беше на крак: из града се движеше тържествено шествие. Божественият бик Апис отиваше към водите на святата река, за да закрепи с посещението си началото на земеделските работи. Звъняха струни на музикални инструменти свиреха рогове, биеха барабани.
В тълпата, събрана на площада по пътя на шествието със свещения бик, недалеч от двореца на фараона стоеше групата на тримата наши познати: там бяха Оунис, Миринри и преоблечената като улична врачка Нефер. Девойката беше печална и тревожно настроена.
Докато шествието с Апис, съпровождано от безчислено множество жреци в бели дрехи, вече се приближаваше към реката и Апис, влязъл до колене във водата, навеждаше към повърхността й красивата си глава, на площада се показа друго шествие: араби носеха позлатена носилка, на която върху възвишение, подобно на трон, полулежеше млада девойка с поразителна красота. Друга млада жена вееше лицето й с ветрило от щраусови пера.
— Дъщерята на фараона! Дъщерята на фараона! — викаха, отдръпвайки се, минаващите.
Като видя красавицата, Миринри се спусна към носилката, простирайки ръце към дъщерята на фараона.
— Ти си тук! Аз те намерих, о, божествена! — викаше той, като не откъсваше очи от лицето на младата жена.
Воините, съпровождащи носилката, биха се нахвърлили върху смелия, но с властно движение на ръката си Нитокрис, единствената дъщеря на Пепи, спря стражата.
— Кой си ти? Какво ти е нужно, юноша? — каза тя, лукаво усмихвайки се. Тя позна спасилия я някога от вълните на Нил Миринри и с тънкото си женско чувство разбра, че гореща любов беше довела юношата в краката й.
— Ти не ме познаваш, ти не можещ да се сетиш за мене — шепнеше скръбно Миринри. — А аз… Аз не мога да живея без тебе! Ти отнесе покоя ми. Оттогава, откак те видях как вълните на реката и твоето дивно тяло лежеше в обятията ми, и ти ме напусна, като си замина, чистият въздух на пустинята ми се стори напоен с отрова. Аз бродех като безумен: да живея далече от тебе… по-добре смърт! Но аз знаех къде да те намеря, твоят глас ме викаше, твоят лъчезарен образ ми показваше пътя. И ето, аз съм в твоите нозе!… Аз искам да бъда винаги при тебе! — с молба и жар в гласа говореше Миринри.
Отзад се чу слаба въздишка. Беше Нефер.
— Аз те обичам, страстно те обичам! — шепнеше Миринри, без да спуща горещите си очи от прекрасното лице на дъщерята на фараона. И този път като ехо на думите му послужи жален стоп, изтръгнат от побелелите устни на Нефер.
— Да бъдеш при мене — значи да бъдеш в двореца на божествения фараон, да стоиш на стъпалата на трона — каза Нитокрис замислено. Тя чувстваше как сладка нега обхващаше тялото й, как силно биеше и замираше сърцето в гърдите. Искаше й се да се докосне с ръце до протегнатите ръце на юношата, да го глади по лицето, да гледа в очите му и да слуша до безкрай звучната му и страстна реч.
— Дворецът на фараона… Стъпалата на трона… Но… Аз и сам съм син на Слънцето, в моите жили тече кръвта на божествения Ра. Аз имам право не да стоя като роб на стъпалата на трона, а като господар! — извика Миринри.
— Значи ти си Миринри?… Син на загиналия Тети.
— Нито дума! — се чу през редовете на стражата предупредителният глас на Оунис. Но Миринри не го чуваше. Той пиеше сладката отрова на първата юношеска любов, прекланяше се пред краката на любимата девойка — и за него не съществуваше външният свят.
— Без позволението на моя баща, фараона Пепи, аз не мога да направя за тебе нищо, о, юноша! — каза след малко колебание Нитокрис. Но като помисли малко, добави: — Но ако ти си готов на всичко…
— Даже и на смърт!
— Тогава следвай ме. Аз ще моля баща си. Може би…
— Без да довърши започнатата фраза, тя подаде знак на стражата, робите отново вдигнаха носилката на могъщите си рамене и шествието потегли към двореца на фараона.
Миринри вървеше, придържайки се с ръка за позлатената носилка. Той нищо не виждаше, нищо не чуваше: той само съзнаваше, че е така близо до него тази, на която беше отдал любовта си.
Стражата, като стегна редовете около носилката на Нитокрис, искаше да отдели Нефер, но младата девойка незабелязано се промъкна в шествието до вратата на разкошния дворец на фараона.
Оунис не се виждаше. Като напусна носилката и стъпи леко и грациозно на стъпалата, Нитокрис,
