колебаейки се, каза на Миринри:
— Ти ще почакаш тук, докато видя баща си.
И се скри зад масивната колона във вратата:
Миринри и Нефер стояха в ъгъла под палещите лъчи на обедното слънце и търпеливо чакаха.
По двора с тежки стъпки минаваха отряди стрелци и копиеносци, влизаха и излизаха колесници, впрегнати във великолепни бикове ливийска порода.
Миринри гледаше с жаден поглед колоните на двореца, под чийто покрив обитаваше Нитокрис.
Той не видя и не чу как при пазещите го войници дойде някакъв писар и нещо пошепна, показвайки юношата и Нефер.
Командуващият отряда офицер произнесе две думи и изведнъж…
Преди Миринри да успее да се опомни, хванаха го десетки ръце, свалиха го и го обвързаха с въжета. Някой разтвори зъбите му, като сложи помежду им острието на меча си. В устата на младия фараон се заизлива тънка струя ароматна, пареща гърлото замайваща течност. И Миринри изгуби съзнание…
И Нефер беше постигната от същата участ свързаха я, вдигнаха я на рамене и я понесоха. Воините, носещи двамата пленници, се спуснаха в подземието под двореца на фараона. Там оставиха пленниците, като хвърлиха телата им на каменните плочи, покрити с плесен.
Миринри се съвзе едва след няколко часа.
Той се чувстваше уморен, разбит. Мъчително го болеше главата, ръцете и краката му бяха изтръпнали, струваше му се, че са налети с метал.
Всичко, което стана този ден, му се струваше сън. Отначало това беше радостен, лъчезарен сън, пълен с прелестни видения блестяха очите на любимата девойка, звучеше неземната музика на гласа й.
После… после всичко се измени в един миг само.
И ето че Миринри сега е в тъмна и смрадна яма, безсилен, разбит, пленен. Какво ще стане по-нататък? Несъмнено гибел. В този момент, когато той се приближи до самите стъпала на трона на фараона! И наоколо нямаше никого, никого. Неизвестно де се намира Нефер, няма го Оунис, който хладнокръвно и победоносно излиза от всяка опасност. Няма го и Ато да каже няколко ободряващи думи.
Миринри глухо застена. И на стона му неочаквано от ъгъла на подземието се отзова слаб, но радостен вик.
— Господарю мой! Слава на Озирис, който те спаси от смърт! Ти си жив. А аз се боях…
— Ти си тук, Нефер! — отговори, оживявайки се, Миринри.
— Тук, господарю. Заедно с тебе. Аз развързах въжетата, с които те бяха завързали, сложих тялото ти на скамейка, обливах лицето ти с вода и сгрявах сърцето ти с ръцете си. И изведнъж чух, че ти застена…
Казвайки тези думи, чародейката се приближи до юношата, отпусна се на колене до леглото му, гладеше с ръце лицето му и плачеше и се смееше едновременно.
— Къде сме? — питаше Миринри, оглеждайки с любопитен поглед наоколо. Но под сводовете на подземието цареше тъма. Само през някаква цепнатина, навярно на тавана, проникваше слаба светлина.
— Хвърлиха ни в страшната тъмница под покоите на фараона, дето безследно са загивали хора в течение на много години! — с трепетен глас отговори Нефер. — Но не бой се, Син на Слънцето, аз зная, теб не те грози опасност. Скоро ти ще излезеш оттук.
— И какво ще стане по-нататък? — скочи Миринри.
— Моите видения се повтарят и в тях не се мени нищо! — продължаваше Нефер. — Аз те виждам в разкошен дворец, като господар на Горния и Долния Египет, в двойна златна корона.
— По-нататък?
— И пред тебе всички се покланят, всички се вслушват в твоя глас, боейки се като от гръм, като от опожаряваща мълния от твоя глас, о, Миринри!
— По-нататък, по-нататък! — с блестящи очи подканяше девойката Миринри. — Какво виждаш още?
Гласът на Нефер затрепера:
— Аз виждам бездушно тяло, проснато пред трона, на млада жена.
— Нитокрис? — извика, треперейки, Миринри.
— Не зная! — със слаб глас каза чародейката.
И сетне добави:
— Но престани да мислиш за това господарю.
Трябва да се подкрепиш. Тук има вода и оризова питка.
— Но тя може би е отровна?
— За да те предпазя от отравяне, аз опитах този хляб — отговори Нефер. — Не, той няма да ти навреди.
И тя протегна към Миринри хляба.
Като утоли глада и жаждата си, Миринри се ободри.
— Но какво да предприемем за нашето освобождение?
— Почакай! Ще измислим нещо. Трябва да се постараем да направим нещо, че да може дъщерята на фараона Нитокрис да узнае де се намираме. Тя ще съумее да ни дойде на помощ. Почакай, аз чувам стъпки… — отговори Нефер.
И наистина в подземието влезе стар човек, тъмничният стражар — висок мрачен воин с намръщено лице и бавни движения.
— Воине? — извика го Миринри високо.
— О, Озирис — отстъпи старецът, като едва не изпусна от страх донесената маслена лампичка, оризов хляб и стомна с вода. — О, Озирис! Кой говори с гласа на починалия Тети, великия водител!
— Аз, синът на Тети! — отговори Миринри. — Сега разбра ли кой е хвърлен в тъмницата? Ти по гласа можещ да ме познаеш.
— Синът и наследникът на Тети! Младият фараон! — продължаваше забъркано да бъбри стражарят. — Гласът на Тети, който ни води на бой с асировавилонците… Да, да. Аз познах. Но какво желаеш, господарю, от слугата си?
— Освободи ме! Това искам аз, синът на Тети!
Воинът падна на колене пред фараона.
— Аз съм войник, о, господарю! Аз се подчинявам на този, на когото служа. Ти си затворник, на мене е поръчано да те пази и аз ще изпълня дълга си, макар да се къса сърцето ми, не се гневи, о, Син на Слънцето, но така трябва!
— Тогава съобщи на прекрасната принцеса Нитокрис къде се намирам.
— Това мога да изпълня, о, господарю: моята внучка е една от любимите прислужнички на принцесата. Почакай!
Като остави масленичката и провизиите на пода на килията, стражарят се отдалечи, като не забрави внимателно да затвори масивната врата. Глухо се чуха стъпките на отдалечаващия се воин.
И отново се проточиха безконечни минути на нетърпеливо очакване. Измина около час и ето че се приотвори, скърцайки, тежката врата на затвора, чуха се гласове, звън на оръжие и тежки стъпки на няколко души.
Нефер с вик се спусна към Миринри и като обви гърдите му с двете си ръце, загради го със собственото си тяло от влезлите, като извика:
— Убийте мене, но не се докосвайте до Сина на Слънцето!
— Бъдете спокойни! — със студен глас заяви командуващият офицер. — Ние не сме дошли да убиваме, заповядано ни е да отведем този юноша, като му окажем дължимото уважение, в царската пиршествена зала.
— А аз? — застена Нефер, скръбно оглеждайки се наоколо.
— А за тебе ни е заповядано да те изведем от подземието и да те пуснем на свобода.
След минута Миринри вървеше свободен и горд през подземните ходове, заобиколен от воини със светло горящи факли в ръце. На прага на подземния затвор той се спря, полуослепен, от резкия преход от царящата в затвора тъма с ярката светлина на лъчезарния ден.
