присъствуваше: студен, но доволен, ликуващ. Той зае място с отряд телохранители на балкона на арената, сред която стоеше, очаквайки смъртта си, въоръжен с къс, но тежък меч, Оунис.
Народът гледаше стареца. Мнозина си шепнеха: всички поразяваше сходството на „злодея“ с покойния велик Тети. При това, говори се, че Тети съвсем не бил умрял. Може би е той. Но тогава…
Роби-нубийци довлякоха на арената клетка, в която безпокойно се мяташе гладен огромен лъв. Те отключиха вратичката, като отскочиха и се скриха зад решетката. Лъвът натисна с цялото си тяло вратичката на клетката и се претърколи като жълта топка по арената след малко се оправи и клекна на земята, готвейки се да се спусне върху жертвата си. Но пламенният му поглед се срещна с устремения върху му спокоен човешки поглед и хищникът не се реши на пряко нападение: той запълзя като котка, правейки кръг, като влачеше корема си по пясъка, тресеше гривата си и се удряше в хълбоците с жилавата си опашка.
Старецът стоеше спокойно, очаквайки нападението на царя на животните — прав, приличащ на бронзова статуя.
Обедното слънце светеше право над Лабиринта и палещите му лъчи безпощадно горяха главата на Оунис. На небето нямаше нито едно облаче.
И изведнъж… Какво става? Слънцето започна с неимоверна бързина да тъмнее, като че угасва…
Лъвът изплашено се спря, издигна се на предните лапи, тревожно зарева и повдигна очи към небето, като че ли оттам го заплашваше опасност. Народът, който съзерцаваше човека и лъва, смутено се развълнува. Сред телохранителите на фараона също се забеляза някакво вълнение.
Оунис погледна към небето и погледът му пламна: да, яркото слънце гаснеше сред деня. Единият му край беше почернял и черната сърповидна ивица растеше, като се разширяваше и беше обхванала вече четвъртината на слънчевия диск.
Тълпата глухо се вълнуваше, виждайки в това зловещо знамение. Озирис-Ра закрива божественото си лице от верните синове на Египет…
— Мъже египтяни! — разнесе се по целия лабиринт мощният глас на Оунис. — Мъже египтяни! Вие виждате: лъчезарният бог Ра си закрива лицето, за да не види подлото престъпление, което трябва да се извърши тук. Внимавайте, мъже на Египет! Знайте: аз съм фараон Тети, когото вие считахте за загинал. Да, аз съм Тети! Погледнете ме в лицето!…
— Тети! Възкръснал от мъртвите! Жив Тети! Чест и хвала на великия воин! — се раздаде в отговор от много уста.
— Убийци! Искаха да убият Тети! — ревеше възбудената тълпа в отговор.
А слънцето гаснеше. Гаснеше с поразителна бързина. И в зданието на Лабиринта се подемаше дива, кървава бъркотия тълпата нахлу като поток и смете стражата, която заобикаляше от всички страни ложата на бледния, неподвижен фараон Пепи.
— Спасявайте фараона! — извика някой.
— Кого, кого да спасяваме? Пепи или Тети? — отговаряше тълпата.
В това време лъвът, който дебнеше Оунис, скокна върху стареца. Оунис отскочи встрани. Бързо, като удар от мълния засвири мечът в могъщите му ръце.
И тълпата зарева:
— Убит! Лъвът убит!
Хората скочиха на арената, дето. Оунис, държейки в ръка меча си, стоеше, стъпил с крак върху обливащото се с кръв тяло на убития лъв.
Сетне събитията тръгнаха с необикновена бързина. Жив поток от хора, убивайки попадналите по пътя им войници и ненавистните чиновници на Пепи, се спусна, предвождан от Тети-Оунис към двореца. Пепи избяга от Лабиринта и се скри в тронната зала.
Народът настойчиво искаше главата му и Оунис — възкръсналият Тети — вървеше начело на тълпата свои привърженици да завладее трона и короната.
18. Новият господар
Нефер, която се отдели от отряда, водещ Оунис на смърт, побърза към двореца на фараона, в покоите на красавицата Нитокрис. Принцесата даже не подозираше каква жестока участ е постигнала любимия й човек и узна за това едва когато Нефер й разказа всичко, което беше узнала от войниците.
Като разярена лъвица се спусна Нитокрис към покоите на баща си — да иска отмяна на наказанието, да го упреква в предателство. Но Пепи го нямаше: той тъкмо в това време беше отишъл да разпитва и съди доведения Оунис — Тети.
Тогава смелата принцеса реши да действува на свой риск и страх: като узна в коя гробница е затворен Миринри, тя взе отряд роби и се спусна с колесница към Некропол. Редом с нея стоеше, бледна като платно, Нефер.
С голям труд се удаде на работниците по заповед на дъщерята на фараона да свалят плочата от гробната яма, в която се намираше Миринри.
Той беше още жив. И когато по спуснатата стълба юношата се изкачи горе и стоеше, озарен от потоци слънчеви лъчи и дълбоко вдишвайки чистия въздух с уморените си полуотворени дробове, Нитокрис, като забрави, че тук стоят и гледат десетки чужди хора, като забрави своя сан, обви с нежните си ръце шията на Миринри и зацелува лицето на спасения. И той я целуваше и притискаше към гърдите си.
А Нефер, както и преди бледна като платно, стоеше настрана. И струваше й се, че всяка тяхна целувка е удар от остър нож в нейното горещо любещо сърце.
Като напуснаха Некропол, те се върнаха в двореца. Там ставаше нещо: стражата я нямаше, слугите бягаха в паника, като завличаха със себе си покъщнина.
Като отведе Миринри в женската половина, където той беше в безопасност, Нитокрис реши да узнае какво точно се беше случило в нейно отсъствие. На оглед изпратиха Нефер, която според общото предположение не беше изложена на никаква опасност. Но тя се забави много и тогава, обхванати от тревога, Нитокрис и Миринри, хванати за ръка, излязоха от укритието си и тръгнаха след тълпата, която се стремеше към тронната зала. Тук Нитокрис, като се изтръгна от ръцете на Миринри, се спусна напред с вик:
— Татко! Татко! Не го убивайте! Той е мой баща! Пощадете го!…
Този мит реши живота на фараона Пепи. Вмъкналият се в двореца Тети бе намерил брата-враг изоставен от всички, сам. Но Пепи искаше да умре като фараон и гордо седеше на трона, очаквайки смъртта си.
Тети го хвана с желязната си ръка, събори го на земята и издигна над него меча си. Но викът на Нитокрис го спря. Пред тялото на Пепи бе застанал и Миринри, забравил злодеянията на Пепи, обладан само от мисълта, че това е бащата на любимата му.
— Не го убивай, Оунис! — молеше той жреца. — Не го убивай! Не забравяй, че той е фараон!
Оунис-Тети мрачно погледна Миринри.
— Тук мога да се разпореждам, да съдя и решавам само аз — каза той. — Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Тети! Аз съм твоят баща! Най-старият в рода. И ако аз наказвам предателя…
— Ти си мой баща? Ти си великият Тети? — поразен, едва произнесе Миринри.
— Не убивай! Моля те, не убивай! — задържаше все още издигнатата над съборения Пепи ръка на Оунис-Тети Нитокрис.
И погледът на Тети се смекчи. Тежкият меч падна от ръцете му.
— Отведете го под стража! — даде той заповед на воините.
В този миг зад завесата се показа човек в костюм на жрец, който носеше в ръцете си тяло на жена. В гърдите й стърчеше забоден кинжал. Това беше върховният жрец Хер-Хор, който носеше трупа на Нефер.
— Привет на тебе, Тети! — каза той. — Ти се връщаш на трона на прадедите си! Аз ти донесох подарък. Виж!
И със злорадстващ смях той сложи на каменния под, в краката на поразения Тети, трупа на Нефер.
— Ти ли уби тази жена? — пламна Тети.
— Да! Но какво значи — убил? — подсмихна се Хер-Хор. — Аз просто и казах каква участ я Лака в
