приятели на червенокожите знам това но тези, които бяха убити от вашите воини, бяха приятели на Големия ловец. Ти, големият вожд се инатиш и ги наричаш твои врагове. Така да е. Помисли обаче, че воините на Голямата майка са много и могат да нападнат Големите кореми и да отмъстят за скалпираните бледолики.
— Е, добре Червеният облак ще събере воините си и няма да се откаже от борбата — отговори вождът. — Гарваните са смели и все още многобройни. Ако се наложи, ще умрат, за да защитят ловните си земи, но преди това ще причинят на затворника хиляди мъчения и ще окачат на знамето като доказателство още кървящия му скалп. Какво ще каже Бялото око, който е най-старият воин на племето?
— Че вождът, Червеният облак, говори добре — каза запитаният.
— Големият ловец чу — каза вождът. — Занеси отговора на Гарваните на воините на Голямата майка! Аз казах!
— Не още — възрази Бени. — Тъй като Червеният облак не иска да пусне затворника ще му предложа размяна, която сигурно ще приеме.
— Каква замяна? — полюбопитствува индианецът, като го погледна внимателно, а челото му помръкна. — Какво иска да каже Големият ловец?
— Големият вожд Червеният облак не е ли забелязал твърде дългото отсъствие на един от неговите най-ценни воини?
— Шарената опашка?… — попита вождът с известен страх, който напразно се мъчеше да скрие.
— Да — отговори Бени.
— Какво се е случило с моя воин?… — извика вождът в неочакван изблик на гняв.
— Той е в ръцете на воините на Голямата майка.
VI
ТАНЦЪТ НА БИЗОНИТЕ
При тези думи Червеният облак, Бялото око и всички останали скочиха като зверове хванаха томахавките окачени на поясите им, и изгледаха жестоко безстрашния каубой, което предвещаваше избухване на дива разпра. Бени не помръдна, само дясната му ръка се плъзна по колана, където държеше скрит револвера си. Готов на всичко, той хвърли бърз поглед към изхода на палатката, за да се увери, че отстъплението му не е възпрепятствувано и че мустангът му все още стои завързан на кола.
— Ти лъжеш! — възкликна Червеният облак. — Шарената опашка е твърде опитен, за да се остави да бъде хванат от хората на Голямата майка. Внимавай, рискуваш скална си!
При тази заплаха по устните на каубоя пробягна усмивка.
— Как не! — каза той. — А може би Големите кореми не почитат вече гостите си, с които заедно са пушили лулата на мира?
Червеният облак не отговори: гледаше старците като че ли им искаше съвет, който можеше да реши съдбата на каубоя — живот или смърт. Ръката му все още стискаше томахавката, сякаш нямаше търпение да се хвърли в бой. Бени, гордо изправен, без сянка на страх, въпреки че бе разбрал, че животът му виси на косъм, очакваше отговора на вожда. В същото време държеше здраво револвера под дрехата си, готов да открие огън срещу червенокожите и да се измъкне светкавично от палатката. Червеният облак погледна въпросително всички воини, обърна се към каубоя и каза:
— Не, Гарваните няма да изменят на гостоприемството си и уважават Големия ловец, чието сърце е смело колкото на сивата мечка!
Бени си отдъхна Решителната битка с твърде малки изгледи да спаси скалпа си се бе разминала.
— Знаех си — каза той, — че Червеният облак е честен. Когато дойдох тук сам, сред двеста смели воини, аз дадох доказателство, че му имам доверие.
Вождът, разчувствуван от похвалата остави томахавката върна се при огъня и като седна каза:
— Нека Големият ловец седне и ме чуе!
— Целият съм само слух.
— Къде се намира Шарената опашка?
— В ръцете на воините на Голямата майка.
— Какво ще правят с него?
— Ще го убият, ако не освободиш бледоликия затворник, завързан на стълба на мъченията.
— Шарената опашка е един от най-добрите воини на нашето племе.
— Знам.
— Не искам той да умре.
— Освободи затворника и няма да умре.
— Кой ще ми гарантира?
— Аз, Големият ловец, приятел на червенокожите.
— Значи ти си натоварен с размяната?
— Да, Червен облак.
— Така да бъде, тази вечер ще заминеш, придружен от двадесет мои воини.
— Достатъчни са само двама.
— Защо не двадесет?
— Такова е желанието на воините на Голямата майка, за да се избягнат всякакви възможни сблъсъци. Знаеш, че между бледоликите и червенокожите никога не е царяло разбирателство.
— Имаш право: много злоба съществува между нае Но ти няма да заминеш преди танца на бизоните, който ще се състои тази вечер след залез слънце тъй като съм обещал на него да присъствува и затворникът.
Бени смръщи чело и помръдна неспокойно. Този жест не убягна от вниманието на вожда.
— О, Големият ловец не бива да се страхува. Има думата на вожда на племената на Гарваните и на Големите кореми. Освен това той трябва да знае, че танцът на бизоните няма друга цел, освен да ускори идването на стадата бизони. Моето племе вече няма никаква храна. През тази зима изяде почти всички кучета и ако бизоните не побързат да дойдат, ще гладуваме.
— Така е зимата тази година бе много студена — каза Бени, — но след танца големите животни ще се притекат да нахранят червенокожите.
— През това време Големият ловец нека си почине в моята палатка и да приеме гостоприемството на Червения облак.
— А затворникът?
— Ще бъде освободен от стълба и нахранен.
— Благодаря, вожде!
Червеният облак уведоми старците, че съветът е завършил, и излезе, за да проследи подготовката за нощното празненство, което трябваше да привлече бизоните, за да поднесат те сочното си месо на гладните индианци.
След няколко минути един младеж влезе в палатката и поднесе на каубоя изпечено парче див пуяк, сухари, препечени семена от борова шишарка, превъзходни индиански гулии, големи колкото яйца, и половин бутилка уиски, или огнена вода, както го наричат индианците Каубоят, който бе яздил почти през целия ден и след сутрешната закуска не бе ял нищо освен малко малини, с охота прие храната, изпратена му от вожда, изгълта я лакомо, запали една лула, просна се върху бизон-ската кожа и търпеливо зачака залеза на слънцето. Тъкмо бе свършил втората си лула, когато навън се понесе адски шум — крясъци, придружени от неприятно и глухо думкане предизвикано от удари по мехове Бени прибра лулата в джоба си, стана и излезе. Сенките се спускаха бързо, като покриваха вече боровата гора, но около лагера бяха запалени огромни огньове в които гореше каучуково дърво и които хвърляха силна светлина. Повече от четиристотин индианци, надошли от околностите заедно с много жени и деца се бяха събрали в широк кръг. Червеният облак с голямото си наметало се бе настанил в средата пред четирима индианци, които неуморно удряха меховете в равен, монотонен ритъм. Срещу него, на десетина крачки разстояние седеше друг индианец, загърнат в огромна кожа от бял бизон, с глава, украсена с перушина. На гърдите си имаше гердани от мечешки зъби, кости, гущери, жаби и опашки от кучета и вълци. Това явно бе жрецът на племето и в този момент представляваше „първият човек“ — нещо като Ной, отървал се от световния потоп. Изведнъж осем мъже като тичаха бързо, се появиха отпред и се подредиха един срещу друг. Те представляваха бизоните,
