— Не знам, но преди около два часа чух откъм гората да вият вълци, а после видях петнадесет-двадесет от тях да бягат през прерията.
— По дяволите!… — възкликна Бени, като смръщи чело и хвърли поглед на север. — Кой ли ги е изплашил?… Хм!… Мирише ми на предателство! Бек, побързай, след това впрегни конете в каруцата и събуди животните.
— Искаш да заминем?
— И то бегом, скъпи мой, или ще оставим тук скалповете си. Мексиканецът схвана бърза Спусна се към каруцата, преряза въжетата, които стягаха индианеца и с грубо разтърсване го събуди и му каза:
— Ей, приятелю, ставай, дошли са другарите ти, които те очакват.
Още сънен, Шарената опашка потърка очите после челото си, повдигна се бавно на крака, без да изрази нито радост, нито изненада при тези думи. Като забеляза групата неподвижни конници сред високата трева тръгна спокойно, ограничавайки се само да каже:
— Аху!
Празният рог и Бялото теле, като видяха Шарената опашка да се приближава, пуснаха бледоликия затворник. Той побърза да се качи на мустанга и да се приближи до Бени. Шарената опашка мина пред тях, с присъщото си спокойствие яхна черния кон на Червения облак, обърна се към каубоя и като протегна десницата си, му каза със заплашителен тон:
— Ще имам твоя скалп!
После дръпна юздите и се отдалечи в неудържим бяг, като следваше Бялото теле и Празния рог, а Бени повдигна рамене и каза:
— Да, ако ме намериш…
VII
БЯГСТВОТО
Когато Бени пристигна в лагера, Бек бе вдигнал вече говедата с камшика и впрягаше конете Той имаше навика да се подчинява на стария прериен скитник, защото знаеше, че е много предпазлив в случай на опасност. Бени остави младежа да се погрижи за скалпирания и започна трескаво да помага на другаря си. Беше много притеснен и искаше час по-скоро да тръгнат, с непогрешимия си инстинкт на ловец предчувствуваше предстояща изненада. Заплахата на Шарената опашка, бягството на вълците хищната алчност на индианците както и отмъстителният им нрав бяха достатъчни причини, за да подозира едно внезапно завръщане на Червения облак, който нямаше да се примири толкова лесно със загубата на пленника. На двамата мъже им трябваха само десет минути, да впрегнат конете и да съберат стадото. Тъкмо щяха да дадат знак за тръгване, когато се появи младежът, който бе разговарял със скалпирания. Той каза:
— Виждам, че се готвите да напуснете това място.
— Така е — отговори Бени. — Трябва да се предпазим от ново нападение на индианците.
— Къде отивате?
— Засега на западния бряг на езерото.
— Ще минете ли покрай нашата каруца?
— Налага ли се?
— Там има един сандък, който вероятно индианците не са успели да издънят и който по-късно за нае пък и за вас би бил от голяма полза, в случай че решите да ни последвате.
— По дяволите, какво ли има в него?… — попита Бени. — Чух чичо ви да говори за приказни съкровища.
— Не знам какво има вътре, но чичо ми ви моли да не го оставяте в прерията.
— Щом желае, ще минем покрай каруцата и ще се опитаме да го натоварим на нашата Как е чичо ви?
— Оплаква се от страшни болки, но той е силен човек, изключително издръжлив е и ми каза, че в случай на опасност можете да разчитате на него.
— Това е добро обещание, момко.
— В опасност ли сме?
— Страхувам се, че да…
— Можете да разполагате с живота ми!
— Не, млади момко, ще се помъчим да го съхраним — каза Бени, като се смееше — По дяволите! Струваше ли си наистина да изиграем така добре Червения облак и Шарената опашка, та после да ви хванат отново, а и да прибавят и нашите скалпове към останалите? Качете се на сандъка и водете каруцата, а аз и Бек ще се погрижим за животните Но… кажете ми, как се казвате?
— Армандо Фалконе.
— Отлично, Армандо. Хайде по местата и да побързаме с тръгването.
Каубоят изсвири и шестте коня потеглиха като раздвижиха каруцата, а Бек, въоръжен с дълъг камшик, чийто ремък не бе по-къс от пет метра шибаше енергично животните, за да тръгнат след тежката каруца Бени, като се увери, че всички са тръгнали, премина напред пред групата и измина в галоп неколкостотин метра, за да огледа тревата в прерията и да избегне опасността, която ги дебнеше. Луната бе вече залязла и върху безкрайната равнина бе паднал непрогледен мрак. На небето блещукаха само звездите, но тяхната светлина не беше достатъчна да пробие леката мъгла й да разпръсне мрака Бени с широко отворени очи и наострени уши се ослушваше внимателно и наблюдаваше наоколо, като следеше с поглед капризните огнени линии на светулките. Заслушваше се в монотонната песен на щурците в далечния вой на койотите, в мученето на говедата, които явно не бяха доволни от това не предвидено тръгване както и в скрибуцането на колелата на тежкия фургон. Той по навик държеше пушката си отпред на седлото, а сега дори бе повдигнал дрехата си и бе открил патрондаша, за да може по-лесно да зарежда оръжието. Докато оглеждаше терена каруцата водена от Армандо, напредваше бавно през прерията, клатушкайки се поради неравния терен. Отзад животните вървяха объркано, подканяни от камшика на Бек. От време на време някоя юница или теле излизаха от стадото, започваха да тичат из тревата, но мексиканецът не ги изпускаше от очи, настигаше ги бързо и с добре премерен удар ги принуждаваше да се върнат в редиците. Бени забеляза каруцата на емигрантите, която все още лежеше на същото място, върна се обратно и каза на Армандо:
— Стигнахме Тежък ли е сандъкът?
— Сигурно — отговори младежът.
— Смятате ли, че наистина е необходим на чичо ви? Няма да ми е приятно да губим време точно в този момент.
— Препоръча ми да не го изоставяме.
— Защото съдържа някакво съкровище?
— Съмнявам се, но щом чичо ми държи толкова да не го оставя в прерията, сигурно има основания за това.
— Трябва да е така, но… кажете ми, вие не сте американец, нали?
— Не, господине.
— Усещам го по начина, по който изопачавате английския — каза каубоят, като се смееше.
— Ние сме италиански емигранти.
— А!… Италианци?… И откъде идвахте?
— Ог Блетълфорд, където чичо ми Гулиелмо беше директор на една фабрика, но тя бе унищожена при пожар.
— И къде отивахте?
— В Аляска.
— По дяволите!… Казахте?…
— В Аляска.
— Това е доста далеч, скъпи ми!… По дяволите! И вие сте имали куража да предприемете едно такова пътуване? Не знае те ли, че са необходими поне два месеца, за да се стигне до границите й?
— Знаехме го и разчитахме, ако не се случи нещо непредвидено, да пристигнем към средата на юни или в началото на се зона Сега сме в началото на април, значи виждате…
