на главите си носеха рога от тези огромни животни, отзад имаха спуснати опашки, а на краката — привързани кичури коса. Телата им бяха голи, със странни рисунки в бяло и червено. Концентрични кръгове очертаваха челюстите им. Върху коремите им бяха нарисувани детски лица, а на раменете си носеха но един вързоп от върбови клони. Тези осем танцьори по даден от вожда знак започнаха да тичат приведени наоколо, после застанаха в първоначалното си положение, като се качваха един върху друг, тръскаха рогата си и се мятаха ту надясно, ту наляво. След като танцуваха около четвърт час под звуците на тази монотонна музика, те полегнаха сред тревата, а в това време в осветения кръг навлязоха други петнадесет-двадесет възрастни и една група момчета. Те представляваха животните и влечугите на прерията — имаше бобри, които носеха провесена отзад дълга опашка змии, целите голи, но изрисувани на петна и кръгове елените бяха оцветени в жълто и украсени с опашки; имаше планински овни, покрити с дълги кичури вълна не липсваха и мечките, представени от трима индианци, покрити с великолепни искрящо черни кожи от барибал. Всички започнаха да танцуват в пълно безредие свирачите усилиха музиката, а зрителите започнаха да пригласят с пълно гърло. Бизоните се катереха един върху друг, мечките преследваха антилопите и овните а змиите пълзяха след бобрите като се опитваха да ги настигнат. Когато празникът достигна кулминацията си, се появи един напълно гол индианец, който не носеше нищо друго освен бизонска опашка и кожен пояс боядисан в черно, с бели петна Беше въоръжен с тояга, която завършваше с топче Той олицетворяваше духа на злото, който искаше да стане господар на бизоните, за да накара индианците да страдат от глад. Като видяха този гений на злото, зрителите започнаха да крещят силно, а кучетата да го лаят. Жените се нахвърлиха отгоре му, обсипваха го с проклятия, хвърляха кал и се мъчеха да му изтръгнат тоягата. Всички го блъскаха, удряха хапеха и деряха с нокти, заплашваха да го разкъсат на парчета, но индианецът енергично устояваше на всичко това и се стремеше да се нахвърли върху бизоните. Червеният облак и неговите храбри воини, от своя страна го заплашваха с оръжията си, а жрецът се стремеше да се провре напред, носейки лулата на мира. Като видя лулата духът на злото реши да се оттегли и остави в ръцете на една млада жена счупената на две тояга. Поражението на злия гений бе поздравено с радостни викове от страна на цялото племе, а жените триумфално понесоха девойката, която го бе обезоръжила. Това момиче сега притежаваше съзидателната сила и имаше власт над живота и смъртта на всички. Провъзгласена за Майката на бизоните, сега тя имаше правото да ги призове или да ги възпре да дойдат.
Докато танцьорите възвръщаха силите си с няколко бутилки уиски, Червеният облак се приближи до Бени, който през цялото време спокойно бе наблюдавал танците.
— Белият човек е свободен — каза той. — Големият ловец може да го отведе със себе си, като обещае да върне Шарената опашка.
— Къде е той?
— Очаква Големия ловец извън лагера заедно с Бялото те ле и Празния рог.
— Имаш думата ми. Сбогом, Червен облак. Надявам се да те видя отново, преди снегът да покрие прерията.
— Големият ловец е приятел на червенокожите и винаги е добре дошъл.
Бени възседна мустанга си, доведен от един индианец, увери се, че пушката му е още на мястото си, поздрави за после ден път Червения облак и напусна стана, придружен от едно момче, което му служеше за водач. В края на гората го очакваха затворникът, Бялото тепе и Празният рог — двама от най-добрите воини на племето, въоръжени с лъкове пушки и томахавки. Белият младеж бе яхнал един хубав кон, предоставен му от Червения облак. Щом видя каубоя, момчето свали шапка и каза на лош английски език:
— Господине благодаря ви за всичко, което направихте за мен.
— Хората от една и съща раса трябва да си помагат, момче — отговори Бени. — Сега се наложи аз да ви направя тази услуга, а утре може да се наложи вие да ми помогнете. Но нека побързаме в нашия стан ни очаква един човек…
— Един човек?… — поде затворникът с глас, примесен с почуда и радост. — Може би сте спасили още някого?
— Да, един висок мъж, мургав като вас и с черна брада.
— Чичо ми!
— Не знам дали е чичо ви, но ще ви кажа, че този добър човек, въпреки че е скалпиран, не само, че е жив, но е и на път да оздравее Косата му никога вече няма да поникне, но какво значение има това?
— Боже Господи!… Скалпирали ли са го?…
— Какво искате младежо?… Индианците все още имат лошия обичай да се кичат с косите на победените… Хайде в галоп!…
Четирите коня препуснаха, следвайки брега на езерото. Бени, който не се доверяваше на воините на Червения облак, като минаха петдесетина крачки, започна да изостава със своя мустанг и се отзова последен в редицата.
Опитваше се да гледа и назад като не изпускаше от погледа си Празния рог и Бялото теле. Нямаше никакво доверие на Червения облак и на уверенията му в приятелство към Големия ловец. Твърде добре познаваше индианците, за да разчита на дадената дума и да вярва в тяхната почтеност. Нещо повече, въпреки че препускаше, той продължаваше да се обръща назад и да оглежда внимателно гората, защото се страхуваше някой да не ги преследва или да не им устроят засада.
— Ух! — промърмори Бени, като поклати глава — Ако успея да стигна до лагера, без да загубя скалпа си, още утре ще се отдалеча колкото може повече оттук заедно с Бек и стадото. За нас вече духа лош вятър по тези места и Червеният облак скоро ще ми покаже това.
За щастие най-лошите му предвиждания, поне за момента не се оправдаха и групичката премина спокойно през цялата гориста част на брега на езерото. Без да срещнат някого, стигнаха до прерията. В края на последния завой на гората ездачите дадоха кратък отдих на конете, после, към полунощ когато навлязоха във висока трева тръгнаха отново в лек тръс. Бени се поуспокои, като не забеляза нищо съмнително в поведението на двамата индианци. Щом Червеният облак не се беше опитал да стреля по тях още в горичката, където лесно можеше да се направи засада, той започна да се надява, че и в прерията няма да ги връхлети някаква беда, още повече че на небето бе изгряла пълна, ярко светеща луна, която позволяваше от разстояние да се забележи ездач. Успокоен, Бени застана отново начело на групата и пришпори коня, нетърпелив час по-скоро да стигне до лагера. Трябва да бе вече един часът, когато на края на прерията зърна покривалото на каруцата като голямо бяло петно на фона на тъмнозелената трева. От гърдите му се изтръгна въздишка истинска въздишка на облекчение.
— Най-после!… — възкликна той. — Да се надяваме, че не се е случило нищо лошо!
На стотина крачки от каруцата Бени спря и каза на двамата индианци: — Чакайте тук завръщането на Шарената опашка. Там има хора на Голямата майка и не трябва да влизате в техния лагер.
— Големият ловец не ни вярва? — попита Празният рог, без да скрива неодобрението си.
— Не, но така се уговорихме с Червения облак.
— Така да бъде, но ние няма да върнем затворника на Големия ловец, ако първо не пристигне Шарената опашка — каза Бялото теле.
— Това е справедливо — почакайте ме.
Бени тръгна към каруцата, около която се виждаха полегнали в безредие животни. Оставаха му няколко метра, когато забеляза в тревата някаква фигура. Човекът се прицели в него и извика:
— Кой е?
— Аз съм, Бек — отговори каубоят.
— Ти, Бени?!
— От плът и кръв.
— А затворникът?
— Спасен е Спи ли още Шарената опашка?
— Така мисля.
— Иди да го събудиш и го доведи тук. Предупреди скалпирания, че водя племенника му.
— След две минути ще съм при теб
— Още една дума: забеляза ли нещо съмнително?
— Абсолютно нищо, но…
— А!… Значи има и едно но?
