състоеше от кедрови храсти, от борове, по които растяха огромни шишарки с конусовидна форма и с много вкусни семена имаше и дървета отрупани с бели цветове пълни с вода върби. Бени спря коня и наостри уши. Ослуша се няколко минути, после успокоен от тишината, която цареше наоколо, навлезе в гората и я прекоси в галоп. Когато достигна срещуположния край, той се озова пред широко водно пространство, което се разширяваше на север и блестеше под слънчевите лъчи. Този обширен басейн бе Малкото Робско езеро, което не трябва да се бърка с Голямото езеро със същото име и намиращо се много по на север, в териториите на индианците Дене. Въпреки че бе едно от малките езера бе доста обширно, с повече от сто километра дължина и двадесет и пет-тридесет километра ширина. Образувано от естествени водоскоци, то се вливаше в реката Атабаска чрез канал, по който плуваха индианските канута. След като огледа внимателно бреговете Бени скочи на земята, та конят малко да си почине. За да убие времето, започна да рови из храстите и да събира малини и боровинки. Той правеше сметка да не се отдалечава много, не очакваше никакви лоши срещи и затова не взе пушката от седлото. Беше навлязъл сред група гъсти храсти, където бе открил много малини, когато изведнъж чу пред себе си глухо ръмжене и видя да се появява огромна черна глава с дълга синя муцуна въоръжена с бели и толкова яки зъби, че можеше да изплаши който и да е прериен скитник.
— По дяволите! — промърмори той, пребледнял. — Барибал?
Огромната глава покрита с къса твърда и блестяща козина не се помръдна. Само очите й, черни и извънредно подвижни, гледаха подозрително каубоя по-скоро неспокойно, отколкото заплашително. Неочакваната среща така изненада прерийния скитник, че той дори не помисли да се оттегли веднага
Човекът и животното се гледаха няколко мига, без да посмеят да помръднат, после човекът, без да отделя поглед от своя неприятел, направи бързо крачка назад. С дясната си ръка бе потърсил ловджийския си нож — този солиден нож, използуван от американците и който в определени случаи дори бе за предпочитане пред револвера. Като се убеди, че е на колана му, продължи да отстъпва, мъчейки се да отстранява с лявата си ръка клоните, които му пречеха да излезе от храста. Като се освободи, бързо се извърна, с два скока стигна до мустанга и сграбчи пушката
— Уф!… — възкликна като си пое дъх. — Като по чудо се отървах! Скъпа ми мечко, ако искаш да изпробваш ноктите си върху тялото ми, обещавам ти един адски четвърт час!
Мустангът също бе усетил близостта на звяра Бе вдигнал глава, прекъсвайки пашата си, и бе изцвилил неспокойна.
— Не бой се, Карибу — каза Бени и го погали с ръка — Аз съм тук, за да те защитя! А!… Ето я!… За късмет, струва ми се, че не е в лошо настроение!
V
ЧЕРВЕНИЯТ ОБЛАК
Голяма черна мечка, барибал, както я наричат американците, дълга повече от два метра с четинеста козина бляскава и много черна, която към муцуната ставаше леко жълто-червеникава се появи в края на храстите. Това бе един прекрасен екземпляр, който би доставил великолепно месо за шунка не по-лошо, отколкото глиганското. Бе доста охранен въпреки обичая на мечките да престояват почти цяла зима скрити под снега свити в хралупата на някое дърво или под някоя скала. Когато напролет се събудят от дълбокия си сън, те са по-скоро мършави. Барибал са все още многобройни в британските територии на североизток и повечето време се крият в горите.
Бени знаеше, че тези мечки имат спокоен темперамент и не нападат човек, ако не са ранени, но стоеше нащрек. Като видя, че животното не мърда и се задоволява само да го гледа, каубоят, който не желаеше да губи повече време, с едно бързо извъртане скочи на коня и дръпна юздите Мустангът подскочи и препусна в галоп, доволен, че се отдалечава Мечката видя, че човекът се изплъзва, реши, че го е страх, и се впусна в тръст да го преследва въпреки трътлестите си, тежки форми и късите си крака Твърде скоро обаче усети, че не може да се състезава с мустанга. След около четвърт миля спря и се завря в един храст. Бени бе доволен, че се е отървал от това твърдоглаво животно. Той хвърли поглед към западния бряг на езерото. Надяваше се да зърне стълб дим, който да му подскаже присъствието на индианския вожд но върху чистата линия на хоризонта не забеляза нищо.
— Хм.. — промърмори той. — Въпреки всичко съм сигурен, че ще намеря Червения облак и неговите воини.
Конят продължаваше да галопира по брега на езерото, като прогонваше ятата диви патици сред тръстиките. Тук-там някой лебед горделивец се изправяше, пляскаше шумно с криле, за да се задържи прав, и се отдалечаваше с продължителен писък. От време на време изхвръкваше сокол риболовец, стоял неподвижно сред водната растителност, за да дебне и улови някоя щука или пъстърва, които са в изобилие във всички езера на Канада. Бреговете на обширния басейн обаче оставаха все така необитаеми и никъде не се забелязваше нито индиански вигвам, нито ловджийска колиба. Тези територии бяха слабо заселени, да не кажем, че бяха почти пусти. Трябва вече да бе около обяд, когато Бени забеляза зад една горичка от борове и елши тънка струя дим.
— А, индианците са там! — каза си той. — Нека Карибу да си отдъхне малко, а после полека-лека ще отидем да намерим Червения облак Не бива да изморявам прекалено коня, който с нозете си може да спаси скалпа ми.
Бени пришпори леко мустанга и внимателно се вгледа в струйката дим, която слабият ветрец носеше към езерото. Скоро се убеди, че индианският стан се намира зад горичката, която пресичаше хоризонта.
— Вече съм на петдесет километра от моя лагер — каза си той. — Добро разстояние но това няма да им попречи да го изминат за една нощ и да ни нападнат. Е, да видим какво ще реши Червеният облак, а ние ще се отдалечим веднага щом стане възможна. На западните брегове не липсва сочна трева и там ще съм по- сигурен. Хайде Карибу, да потичаме още малко!
След краткия отдих мустангът пое отново своя бяг с настървение и се поотдалечи малко от брега който като че ли започна да става блатист. Ята диви гълъби се разбягаха уплашени. Около половин час по-късно стигнаха края на боровата горичка. Бени все още се страхуваше от засада, когато забеляза един индианец да се отделя от огромното стъбло на един смърч — гигантски бор. Въоръжен бе с уинчестър и томахавка — предпочитаното от всеки индианец оръжие Той бе много висок и с извънредно яки крайници, наметнал бе огромна бизонска кожа, украсена със странни рисунки, изобразяващи мечешки глави и нозе на антилопи.
— Стой!… — заповяда индианецът, като насочи пушката.
— Уф!… — възкликна на свой ред Бени, без изобщо да се обезпокои. — Ако не се лъжа това е моят брат Живата мечка.
— А ти си Големият ловец, нали?… Отдавна не съм те виждал. Е, къде отива Големият ловец?
— Да намеря големия вожд Червения облак.
— Кой е казал на белия човек, че той се намира тук, а не другаде? Да не си срещнал и друг червен брат?… Може би Шарената опашка?…
— Не — отговори Бени, — не съм видял никого.
— А, помислих, че си го срещнал.
— Шарената опашка?
— Да, Големият ловец не го ли е видял на брега на езерото?
— Не видях нищо друго освен една мечка.
— Не лъже ли езикът на белия брат? — попита индианецът подигравателно. — Моят език винаги говори истината!
— Как!… Как!… И какво желае Големият ловец?
— Да изпуша един калюмет с Червения облак.
— Големият ловец вече е пушил лулата на мира.
— Така е, но трябва да поговоря с вожда.
— Искаш среща с него?
— Вече го казах.
— Нека Големият ловец ме последва.
Индианецът прехвърли през рамо уинчестъра и тръгна пред ловеца, но макар и да си даваше вид на
