повече, защото нямаше под ръка по-добри лекарства. След това, все така безкрайно внимателно, положи ранения на леглото, като гледаше главата му да е на по-високо, и го зачака да дойде на себе си. Не минаха и две минути и човекът въздъхна за втори път, помръдвайки едновременно и ръцете си, като че ли искаше да отблъсне някого.
— Оправя се — каза Бени, който го наблюдаваше внимателно.
— Нещастният!… Кой знае какви ужасни болки ще изтърпи.
— Сигурно, но ще оздравее, Бек, уверявам те.
В този миг от устата на ранения се отрони звук. Сякаш се мъчеше да раздвижи езика си, да проговори.
— Искате ли да пиете? — попита го Бени, като се наведе над него.
Чул тези думи, непознатият с усилие отвори очите си — две прекрасни черни, живи очи, и ги прикова с изненада върху каубоя. Погледа го няколко мига мълчаливо, после отвори уста и с пресипнал глас промълви:
— Да… пия…
Бени взе шишето, съдържащо смес от вода и уиски, което Бек му подаде, и го поднесе към устните му. Раненият отпи жадно няколко глътки, след това се усмихна на двамата каубои и помръдна с ръка, като че ли да благодари.
— Можете ли да говорите? — го попита Бени. Той потвърди със знак.
— Индианците ли ви нападнаха?
— Да
— Много ли бяхте?
— Петима.
— Другите убити ли са?
Раненият енергично направи отрицателен жест с ръката си, след това произнесе едно име:
— Армандо.
— Кой? — попита Бени. — Може би чужденец?
— Да — потвърди той.
— Убит ли е?
— Не! Не!
— Може би е затворник при индианците?
— Да! Да!
— По дяволите! — възкликна Бени, като смръщи чело. — Армандо мъж ли е?
— Едно момче.
— И индианците го отвлякоха?
— Да.
— Мръсници!… Беше ли ранено?
— Не
— А останалите ви другари, всички ли бяха убити?
— Вероятно.
— Бек — каза канадецът, — трябва още веднъж да прескочим до езерото. Може би има и други ранени.
— Готов съм да те следвам.
Бени се надвеси над човека и му каза:
— Ние ще отидем в гората, за да видим какво се е случило с другарите ви. Не се страхувайте от нищо. Поне засега индианците няма да дойдат тук, бъдете сигурен Освен това ние няма да се бавим много.
Раненият направи знак на съгласие, след това със слаб глас, изпълнен с мъка, промълви:
— Армандо!
— Да, разбирам ви, тревожите се за него, но ние няма да го изоставим, обещаваме Червеният облак ме познава и може би се страхува от мен.
— Благодаря — отговори раненият.
— Ела, Бек — каза канадецът. — Да видим как ще свърши тази тъжна история.
Двамата каубои яхнаха мустангите и подкараха разпръсналото се из прерията стадо. После отново се отправиха в галоп към горичката, за да проверят още веднъж каква е съдбата на другарите на скалпирания. Само петнадесет минути бяха достатъчни на бързите коне, за да отведат ездачите до каруцата, която все още лежеше на същото място. Индианците повече не се бяха връщали Бени и Бек огледаха в тревата наоколо, надявайки се да намерят още някой ранен, и като не видяха никого, навлязоха в горичката от канадска амеланция, черен дъб тополи и елши. Спряха за момент накрая от страх да не попаднат в засада, след това, успокоени от пълната тишина, бавно поеха отново напред с дебнещ поглед и с пръст върху спусъците на пушките Бяха изминали едва тридесет или четиридесет крачки, когато забелязаха следите от борбата Първо видяха трупа на един индианец, чието лице бе вече разкъсано от прерийните вълци, след това няколко изтърбушени сандъка, по-нататък счупени стрели и един мъртъв кон.
— Били са се и в гората — каза Бени, който внимателно се оглеждаше наоколо. — Страхувам се обаче че вълците са довършили работата на индианците
— Все пак да потърсим — каза Бек. — Понякога те не смеят да се нахвърлят върху ранен човек.
— Вярно, но не чувам никакъв звук.
— Да опитаме ли ние да извикаме?
— Не е разумно. Кой може да каже, че някъде наоколо не се крие индианец?
— Мислиш ли?
— Подозирам. Хм!…
— Какво има?
— Труп на един бледолик.
— Къде?
— До тези шипкови храсти.
Бек скочи бързо от седлото и се приближи до трупа, открит от канадеца. Бе един още млад мъж, едър и силен. Лежеше по очи върху шипковия храст. Подобно на другаря му, спасен от каубоите, и той бе скалпиран, но бе получил две стрели в гърдите и куршум в лицето.
— Мъртъв ли е? — попита Бени.
— Изстинал — отвърна Бек. — Върху това нещастно тяло индианците са извършили истинска сеч.
— Качвай се на коня и да вървим да търсим другите.
— И да го оставим на вълците?
— Ако имаме време ще се върнем да го погребем, но въпреки това се страхувам, че няма да го спасим от тях.
— Защо, Бени?
— Забрави ли Момчето?
— Което индианците са отвлекли ли?
— Да, Бек.
— Искаш да го спасиш?
— Поне да опитам. Хайде на конете! Ще поговорим после пак за този тук.
Бек побърза да го послуша и те продължиха претърсване то, като оглеждаха шубраците Двадесет крачки по-нататък откриха мъртъв индианец, после още два коня и още малко по-нататък, до група червени рододендрони — двамата другари на скалпирания. Единият бе полуразкъсан от вълците другият още не но скалповете им бяха в ръцете на индианците Те бяха получили смъртоносни рани, причинени от томахавки — ужасните секири на северноамериканските червенокожи воини. Каубоите се увериха в тъжната участ, сполетяла другарите на скалпирания, и тъкмо се готвеха да се отправят към прерията, когато чуха вик, приличащ на детски плач.
— Какво е това? — попита учуден Бек.
