Патагония и Австралия предлагат неограничени ресурси на големите животновъди. Тези необятни равнини, осеяни с житни растения и със сочни треви, наречени бъфало грас, са истински рай за конете, воловете и бизоните, които се отглеждат много лесно тук, почти без разходи за своите стопани. Едрите фермери се настаняват предимно далеч от населени места, в повечето случаи на територии, които принадлежат на индианските племена и се използуват предимно за лов. Те отглеждат добитъка по подобие на своите съотечественици от Южна Америка — аржентинците. Южноамериканците поверяват конете и воловете си на гаучос — неукротимите степни коневъди. Северните американци пък имат своите каубои. И едните и другите са еднакво добри. Първите са почти диваци, надарени с буен и войнствен темперамент, винаги въоръжени и готови да отблъснат всяко нападение на патагонците и арауканците. Но и каубоите от Северна Америка не им отстъпват. И в двата случая става дума за смелчаци, чието око не мигва пред смъртта и защитават храбро поверените им животни от вълци, мечки и индианци.
Тези неуморими ездачи, винаги върху седлото, нямат друга грижа, освен да не позволяват на животните да се разпръснат, защото всяко, което се отдалечи от стадото, може да се смята за загубено. Вълците неотлъчно следват стадата, месец след месец, готови да се нахвърлят върху животното, изостанало или отдалечило се от лагера през нощта. Каубоите се спират там, където тревата е най-хубава и водата е най- близо. Огромна каруца им служи за жилище. Два камъка са достатъчни, за да се направи огнище и да се препържи сланината да се изпече най-хубавата погача или някое парче дивеч. Това са скромни мъже които се задоволяват с малко; от друга страна, и собственикът не им дава нищо повече освен някоя торба зеленчуци. Докато времето е хубаво, каубоите не напускат прерията. Продължават да се движат от равнина към равнина през почти девствените територии, като се борят смело с всички трудности и се сражават непрекъснато с индианците, които не гледат на тях с добро око. Не се завръщат преди първият сняг да покрие прерията доста стада преминават и в ръцете на червенокожите, но какво от това? Това е в реда на нещата и не обезсърчава нито каубоите, нито собствениците на стада. Изглежда, този свободен, независим, пълен с емоции, борби и авантюри живот ги привлича непреодолима Каубоят, дори забогатял, което е твърде рядък случай, не изоставя своя занаят. Връща се в прерията, докато загуби тук кожата или скалпа си; в най-лошия случай става ловец към компания за производство на кожи.
Бени и Бек бяха двама каубои. Бени не бе новак. Канадец по произход отначало ловец, след това рудокопач в сребърните мини на Колорадо, той бе загубил всичките си спестявания и бе станал говедар. Хубав човек бе този Бени, истински прериен скитник. Висок, мускулест, със силни ръце, широки гърди, с енергична глава, покрита с дълга къдрава черна коса, започнала вече да се прошарва, с пронизващи очи и двувърха брадичка.
Още не бе захвърлил живописния костюм на прериен ловец. Вместо широката шапка, използувана от каубоите, бе запазил кожената си барета от енот, украсена с опашка, която висеше над едното му рамо. Бе загърнат с удобна дреха от груба вълна — тъмносиня, пристегната в кръста с патрондаш, и с колан, прикрепящ един от традиционните дълги ножове, използувани като оръжие, с кожени панталони, обшити с тънки кожени лентички, с високи ботуши, снабдени с мексикански шпори. Другарят му Бек обаче бе негова пълна противоположност: може би десет или дванадесет години по-млад, черен, закръгленичък, с едва поникнали му стачки, с много черни очи, истински американо-испански тип. Мексиканец по произход жаден за емоции и авантюри като съотечествениците си, той бе емигрирал в западните части на Съединените щати, привлечен от сребърната треска Бивш рудокопач в богатите сребърни мини на Невада и Колорадо, но без особен късмет поради младостта си и липсата на опит, той се бе присъединил, или по-точно бе се хванал за полите на Бени, споделяйки с него всички опасности. Двамата приятели, станали неразделни, бяха упражнявали своя труден занаят в полите на Скалистите планини в продължение на два сезона служейки на един голям собственик от Лайтън, а след това бяха минали на служба на господин Харис, един от най- големите скотовъди в Алберта. Тръгнали от Едмънтън, малко градче разположено на бреговете на Северен Съскачеуан, заедно с още двама другари, двеста вола и двадесет и четири коня, в началото на март 1897 година бяха прекосили вече реката Атабаска отправяйки се към Малкото Робско езеро, където смятаха да прекарат сезона сред плодородните прерии. Но по време на пътуването в един сблъсък с индианците бяха загубили единия си другар, а другият бе принуден да се върне обратно, за да лекува тежка рана. Към средата на месеца вече се бяха разположили за лагеруване на брега на езерото.
Като чуха този слаб глас, молещ за вода, двамата каубои възпряха конете си и загледаха скалпирания, когото смятаха за мъртъв от няколко часа.
— По дяволите! — възкликна, безкрайно учуден, Бени. — Дали ушите ме излъгаха, или сънувам? Човек, претърпял такова ужасно осакатяване, след четири часа все още дава признаци на живот?! И това ако не е чудо!…
— Той ли проговори? — попита развълнуван Бек.
— Щом и ти си го чул, значи е така Задръж коня ми, Бек, и да видим какво е това нещо.
Канадецът скочи на земята, без да изпуска пушката си, хвърли бърз поглед наоколо, приближи се до скалпирания мъж и се надвеси над него. Нещастникът, след като бе произнесъл две думи и бе направил усилие да повдигне ръката си, изглеждаше като умрял или припаднал.
— По дяволите — промърмори каубоят. — Дали не е издъхнал?
Измъкна дългия ловджийски нож и докосна блестящото му острие до устните на скалпирания. След миг забеляза, че то леко се запоти от слабия дъх на ранения.
— Е, какво? — попита Бек с тревога— Още ли е жив?
— Ами, разбира се — отговори Бени. — По дяволите! Бек, приятелю, все още можем да го спасим!
— Вярваш ли?
— Човекът е силен.
— Какво ще правим?
— Ще го натоварим на някой от конете и ще го закараме в лагера.
— Може би в гората има още ранени?
— Засега ще се заемем с този. Хайде, бъди добър и ми помогни.
Бек скочи на земята привърза двата коня един към друг с юздите и отиде при приятеля си. Повдигнаха много внимателно ранения. Беше с широки рамене, могъщи крайници, безстрашно лице, леко загоряло, в по-голямата си част покрито с дълга, черна брада Можеше да бъде южноамериканец, но можеше да е и емигрант от южните страни на Европа. Трябва да имаше около четиридесет години. Бени и Бек заедно го пренесоха до по-близкия кон и го поставиха върху седлото, като го придържаха от двете страни, за да не се подхлъзне и падне. По време на тази операция скалпираният не прояви признак на живот. Блед почти посинял, с полузатворени очи, с набръчкано от спазми чело, се остави да бъде положен, без да помръдне без да промълви нито дума
— Бързо в лагера! — каза Бени. — За щастие този клетник нито е прострелян, нито е улучен от стрела
Бек подсвирна и конят тръгна но леко сякаш и това интелигентно животно бе разбрало какъв деликатен товар носи. Прекосиха прерията спокойно, без раненият да дойде на себе си. Като стигнаха до каруцата свалиха нещастника от седлото и безкрайно внимателно го повдигнаха, след което го поставиха на един матрак, разположен под огромното бяло платнище.
— Бек — каза Бени, — ако не се лъжа господин Харис ни бе снабдил с антисептични лекарства.
— Да, има и медицински памук — отговори младият каубой.
— Бързо, подай ми го! Имаш ли някаква гъба?
— Трябва да има някъде тук.
— Напой я хубаво с вода и ми я дай. Да се помъчим да спрем инфекцията
Само след няколко мига Бек донесе всичко, което му бе поискано, и няколко парчета плат. Бени внимателно прекара влажната гъба по оголения череп, измивайки съсирената вече кръв, която го покриваше. Тази процедура бе повторена няколко пъти. На четвъртия път скалпираният изпусна дълга въздишка и потръпна като при спазъм.
— Добре — каза Бени. — Нашият човек се съвзема.
След като черепът бе почистен, Бени го покри с памук и го превърза Той не можеше да направи нищо
