спре, Бени? Две карабини не могат да уплашат тези обезумели ловци на скалпове.
— Зная, но въпреки всичко засега предпочитам да остана тук, Бек. Утре, на разсъмване, когато се уверим, че в прерията няма никой, ще отидем да видим какво се е случило на брега на езерото.
— Дали действително е било сражение?
— Няма съмнение, Бек.
— Ако е била фалшива тревога? Кой знае, може би е само маневра, за да се опитат да ни отдалечат?
Бени тъкмо щеше да отговори, когато от далечината долетя остър, тъжен и зловещ вой.
— Чуваш ли, Бек? — попита Бени, клатейки глава.
— Вой на вълк?
— Да, и знаеш ли какво означава това?
— Че някое от тези ненаситни животни е открило трупове.
— Да, Бек. На бреговете на Атабаска се е водило сражение и вълците се готвят да пируват.
— Това ме кара да потръпвам, Бени!
— Теб да, защото си нов в занаята, но не и мен — стария каубой от големия Запад. О, виждал съм и други сцени, и други вълци. Виждал съм такива ужаси в прерията!
В този миг на първия вой, дошъл откъм бреговете на реката, отговори друг, не по-малко тъжен, не по- малко зловещ. После трети, четвърти, пети. Четириногите разбойници, привлечени от миризмата на прясно месо, се зовяха един друг, за да се нахвърлят върху мъртвите и ранените и да ги разкъсат.
— Бени! — каза Бек с известно вълнение — Ами ако там има ранен, когото можем да спасим? Не бихме ли могли да го изтръгнем от лапите на вълците?
— Навярно ще има, но в какво ли състояние ще е? Мислиш ли, че индианците няма да са го скалпирали?
— Сигурно, но не всички, скалпирани от индианците умират.
— Така е. Виждал съм много такива, живели още дълги годиш след това. Приятелят ми Тейлър например, каубой при господин Ууд, е бял скалпиран от индианците оглала. Въпреки това е здрав и як. Най- много понякога, при промяна на времето, да го заболи глава.
— Сам виждаш, че сигурно бихме могли да спасим някой клетник, преди да са го разкъсали вълците.
— Ами животните?
— След час ще съмне. — Не казвам обратното, на…
— Щом индианците не се възползуваха от тъмнината, за да ни нападнат, вече няма да посмеят, развиделява се. Не чуваш ли воя на големите сиви вълци?
— Това е вой на койоти, Бек.
— И те са опасни и много смели, когато са на глутници, Бени!
— Бек!
— Тръгваме ли?
— Да — каза Бени след няколко мига колебание — Първо обаче да нагледаме, добитъка Не се доверявам на индианците.
— Както кажеш.
Подкараха конете в тръс, описвайки широк кръг около стадото, струпано край каруцата, чиито очертания изглеждаха внушителни в мрака от грамадното й платнище опънато като арка. Сбутаха воловете и конете конто бяха налягали малко по-надалеч, после поеха към прерията и описаха няколко кръга. Като се убедиха, че наблизо сред високите прерийни треви нямаше скрити индианци, насочиха конете на север, към хоризонта, където се забелязваха очертанията на една горичка.
Тук-там над прерията политаше някоя птичка, стрелваше се към висините и се рееше там горе, като от време на време отронваше по някоя трела — пръв поздрав към изгряващото слънце. Щурците скрити сред буйната трева, замлъкваха. Откъм бреговете на реката продължаваха да се носят тъжният вой на големите сиви вълци и непрекъснатият лай на койотите — истинските вълци на огромните прерии на Северна Америка. Бени и Бек, застинали неподвижно на седлата, с леко отпуснати крака, за да са готови при първия знак за опасност да скочат на земята, стиснали пред себе си карабините наблюдаваха внимателно високата трева, в която можеше да се крие някой в засада. От двадесет минути галопираха, без да разменят нито дума вглъбени в наблюденията си, очакващи всеки миг някаква изненада Изведнъж Бени рязко спря коня си, който почти се препъна.
— Какво има? — попита Бек и вдигна бързо карабината си.
— Погледни там, на края на гората, която свършва до брега — каза Бени. — Нищо ли не виждаш?
— А… да — отговори другарят му, след като внимателно се вгледа в тази посока — Като че ли там има полуобърната каруца.
— Вчера я нямаше.
— Сигурен съм. По обяд ходих в тази горичка на лов за диви пуйки и не я видях.
— Бек, това означава, че не става дума за фалшива тревога, а за истинска битка Долу ще намерим клетите емигранти, безмилостно скалпирани.
— Да вървим да видим. Гледай, около каруцата са се събрали вълци.
— Да! По дяволите! — каза Бени и сбърчи челото си. — Тези плячкаджии оглозгват нечии кости. Напред, но внимателно и не изпускай пушката
Леко пришпориха конете и се впуснаха напред, като предпазливо се взираха ту в каруцата, ту във високата трева, която стигаше до коремите на животните. Светлината, която с всеки изминал миг ставаше по-ярка позволяваше да се види ясно какво има край горичката на брега на Атабаска, а каруцата вече се забелязваше добре. Беше една от онези големи и тежки каруци, използувани от емигрантите от източните райони, истински подвижни крепости, които биваха влачени от шест, а понякога и от осем чифта волове или коне. Голямото платнище, което я покриваше, бе на места пробито и изтърбушено и каруцата дали защото бе загубила колело, или бе пропаднала в дупка или тинеста почва, лежеше полуобърната на дясната си страна. В тревата скупчени в безпорядък, се виждаха няколко коня, над които кръжаха черни лешояди. Имаше и издънени сандъци, мъртви коне, някое и друго одеяло, издувано от утринния вятър. И всичко това заобиколено от една група от петнадесет-двадесет животни, подобни на вълци, но с лисичи муцуни, с гъста жълтеникава козина, осеяна с ръждиви петна с яко тяло, дълго шестдесет-седемдесет сантиметра и с по- скоро дълги крака. Това беше една глутница койоти, нетърпеливи да разкъсат труповете. Като видяха приближаващите се мъже вълците побързаха да се разпръснат, показвайки острите си муцуни, изцапани с кръв, и лаейки на пресекулки.
— По дяволите проклети лешояди! — изруга Бени и вдигна заплашително пушката, а конят му, изплашен от този лай, се изправи на задните си крака.
— Виж! — извика в този миг Бек, който също бе спрял своя бегач.
— Какво има?
— Един скалпиран човек!
Бени се изправи на стремената и се наведе напред. В тревата лежеше висок мъж, обут във високи кожени ботуши без кончови, облечен в светлосини дрехи и пристегнат през бедрата от полупразен патрондаш. Бе полегнал на дясната си страна обхванал с ръце лицето си, потънало в кръв. Скалпът му бе изтръгнат от ножа на някой индианец. Виждаше се заоблената повърхност на главата покрита тук-там с бучки съсирена кръв. Гледката беше ужасяваща!
— Ах, кучи синове! — промърмори Бени, потръпвайки. — Клетият човек, как са го скалпирали!
— Виждам и двама индианци, паднали един върху друг — каза Бек. — Този човек не се е оставил без бой да бъде скалпиран! Хайде Бени, да се махаме тръпки ме полазват от тази гледка!
Тъкмо щяха да пришпорят конете, когато забелязаха нещастника, жестоко подреден, да помръдва леко с ръка, после да произнася едва чуто:
— Да… пия…
II
СКАЛПИРАНИЯТ
Безкрайните прерии на американския северозапад, както и не по-малко безкрайните прерии на
