спокойно може да мине човек. Щом прекосим това възвишение, което за няколко минути ще ни скрие. От погледа на индианците, ти и скалпираният ще се вмъкнете в гората, ще се спуснете към брега на езерото и ще потърсите убежище в големия бор. Червеният облак не иска теб нито скалпирания, който няма вече никакво значение за индианците, след като няма скалп. Най-вероятно е никой да не се заинтересува от вас. За да успеете да се скриете, ние с Армандо ще ги накараме да ни преследват и ще ги отдалечим, а по-късно ще се присъединим към вас
— Ще устоите ли на толкова хора?
— Нашите мустанги са неуморими бегачи, освен това с нас са и конете от каруцата, които ще ни последват. Остави на мен. Ще се погрижа Червеният облак и воините му да побягат по-дълго след нас
— Не смея да те оставя, Бени — развълнувано каза Бек.
— Искаш скалпираният да попадне в ръцете на индианците? Щом сме го взели, трябва да мислим и да го опазим. Ето хълмчето; едно последно препускане заедно и после ще се разделим. Хоп! Хоп! Напред, Карибу!
VIII
ИНДИАНСКАТА КЛОПКА
Четирите мустанга, последвани от конете от каруцата, които, макар и свободни, не изоставиха господарите си, изкачиха хълмчето. Без да забавят ход, те го прекосиха, преминаха през туфите от храсти, като ято гарвани се спуснаха по обратния склон и препуснаха сред прерията, която се простираше на север с леки гънки, образуващи така наречената вълниста равнина. Като се намериха извън погледа на индианците и на малко разстояние от горичката, в близост до източната страна на езерото, конниците решиха незабавно да се разделят.
— Побързай, Бек!… — изкрещя Бени. — Ако не се възползуваме от този миг, ще повлечеш след себе си цяла банда индианци. Хайде, свивай наляво, влизай в гората и отивай да ни чакаш в големия бор! Ако забележиш конници край езерото, ще ни настигнеш и тогава ще правим, каквото можем.
— Господин Гулиелмо, ще издържите ли още половин час?
— Надявам се — отговори скалпираният.
— Тогава последвайте приятеля ми.
— А племенникът ми? — попита механикът с известно безпокойство.
— Той ще остане с мен, но не се страхувайте за нас Имаме шест коня на разположение и с толкова много крака ще поразиграем добре мустангите на индианците.
— Благодаря ви, че ме вземате с вас — каза Армандо. — Това е израз на доверие, което ме прави горд.
— Тръгвайте! — извика Бени.
— Бог да ви пази — отговориха Бек и раненият, като се отдалечаваха бързо.
— Напред, младежо! — каза каубоят.
Двамата конници, придружени от четирите коня, потеглиха в галоп през прерията, а другите двама потънаха в гората. Едва изминали петдесетина крачки, Бени и Армандо чуха зад гърба си силна врява. Обърнаха се, видяха, че групата индианци се спуска по хълма. Червенокожите воини, все още на около километър разстояние, не бяха усетили изчезването на другарите им поради далечината и сумрака и препускаха след шестте коня, галопиращи през прерията. Бени, който държеше под око индианците, забеляза, че те пак се разгръщаха в полукръг, като заемаха едно пространство от поне петстотин метра и изтласкваха много напред страничните крила.
— Аха надяват се да ни обкръжат и да ни заловят! — промърмори той. — Е, ще видим, драги мои.
След това се обърна към Армандо, който препускаше от лявата му страна с пушка в ръка, и го попита:
— Нали не се страхувате, младежо?
— О, не — отговори момчето, усмихнато. — Чичо ми ме е приучил към опасности.
— Можете ли да си служите с пушката?
— Добър стрелец съм. Преди да се присъединя към чичо, служих две години като ловец при един „индиански агент“ във форта Кю Апел на Асинибойн.
— Сега разбирам защо така здраво седите на седлото. Прерията е добро училище
— Така е господин Бени.
— Ах! — възкликна каубоят, който се бе обърнал да погледне индианците. — Започнаха да ни настигат.
— Да пришпорваме ли?
— Още не, Армандо, ще ги оставим да се приближат и ще направим един добър двоен удар. Освен това имаме четири коня за смяна
— Учудва ме, че четирите коня ни следват непрекъснато.
— Научени са да не ме изоставят и няма да го направят дори когато чуят стрелбата Дръжте пушката готова още на разсъмване ще ви потрябва.
— Вече започва да се развиделява.
— Да, след половин час ще пратим вест на Червения облак и Шарената опашка.
Докато двамата мъже си говореха така спокойно, сякаш че яздеха в лек тръс за удоволствие, индианците пришпорваха конете си, за да скъсят разстоянието. Но приближаваха само тези от страничните крила а не онези от центъра които, изглежда се мъчеха да не изтощават твърде бързо силите на конете си, за да успеят по-късно да продължат лова. Тези конници, израсли върху гърбовете на бързите прерийни коне, значително по-издръжливи и от най-неуморимите каубои, нямаха нужда нито от седло, нито от стреме, нито от шпори. Познаваха силата, на своите жребци и не бързаха да ги уморяват. Засега центърът се задоволяваше да поддържа разстоянието, като на крилата оставаше задачата да притиснат бегълците. Бени имаше предимство с конете си за смяна. Чакаше индианците да се приближат, готов при първия признак на умора да изостави Карибу и да се хвърли върху някой от конете, които пъргаво го следваха. Зазоряваше, сенките се вдигаха, а над обширната прерия се разливаше светлина. Не бе далеч и първият слънчев лъч. Изведнъж Бени чу яростния вик на индианците.
— Ах! — възкликна той. — Забелязаха изчезването на Бек. Драги мои, той вече е на сигурно място. Хайде намерете го, де!
— Вярвате ли, че е стигнал до скривалището? попита Армандо.
— Залагам една карабина срещу щипка тютюн, ако сега не закусват с апетит.
— Няма ли да ги открият?
— Не се страхувайте, никой не знае, че този гигант, който открих случайно, е празен отвътре Готов ли сте за един откос?
— Чакам само вашата команда.
— Браво, младежо!
Изведнъж Бени спря Карибу и се обърна назад. Конниците от дясното крило, които бяха по-напред, отколкото тези от лявото, се намираха на почти четиристотин метра от тях и пришпорваха конете си, за да скъсят по-бързо разстоянието.
— Доста далеч е, но можем да опитаме — промърмори Бени. — За мен индианецът на белия кон, който е начело, за вас — вторият, който язди черния кон с дългата опашка.
— Виждам го — каза момчето.
Обърнаха мустангите и се прицелиха едновременно с пушките, а останалите коне се възползуваха от краткото спиране, за да похапнат няколко стръка от сочната трева.
Индианците като разбраха, че са на прицел, хванаха своите уинчестъри, но бяха изпреварени. Индианецът, който яздеше белия кон, улучен от безпогрешния куршум на Големия ловец, разпери ръце и тежко се сгромоляса на земята, като изпусна оръжието си. Черният кон, прострелян от куршума на Армандо, се вдигна на задните си крака и падна заедно с ездача си Гневни викове последваха този двоен удар, а Бени и младият му другар отново препуснаха в галон. Един залп поздрави бързото им отдалечаване но не ги уцели. Почти всички индианци бяха посредствени стрелци. Един от четирите коня от каруцата спря внезапно, явно леко засегнат от куршум, но после стремително се хвърли напред като изцвили продължителна
— Браво, младежо! — извика весело Бени.
