омекотена от дървесните стърготини. Той се повдигна и му протегна ръка.
— Доволен съм отново да ви видя жив — каза той.
— А аз, че можах да ви спася още веднъж, господин Фалконе — отговори каубоят.
— А Армандо?
— Ето ме чичо — извика младежът, скочи във вътрешността и дотича до него.
— Господине — каза Бени, като се обърна към скалпирания, който се усмихваше на племенника си, — можете да се гордее те с това добро момче казва ви го старият прериен скитник. По дяволите!… С подобен другар бих отишъл дори и оттатък Аляска, уверявам ви!
— О, не преувеличавайте господин Бени — каза Армандо.
— Мълчете по дяволите!… Каубоите никога не преувеличават, нито лъжат.
— Знам, че моят племенник е смел — проговори скалпираният и хвърли преизпълнен с гордост поглед към Армандо — А индианците? Оттеглиха ли се?
— Допускам, че Червеният облак вече се е примирил и ще ни остави на мира. От друга страна, той се страхуваше от глада а хубавата плячка ще го успокои и ще премахне горчивината му от това, че не успя да ни скалпира По дяволите!… Двеста глави говеда струват колкото сто бизона.
— Какво нещастие за вас! И всичко това, за да ни спасите.
— Нищо не сме загубили, господине, а и както преди малко казах на племенника ви, собственикът е толкова богат, че няма да усети тази загуба.
— Съжалявам обаче за сандъка.
— Още ли!? — възкликна Бени. — Толкова ли ви е необходим, за да отидете в Аляска?
— Да.
— Тогава ще се върнем да го вземем. Предполагам, че индианците не са го изяли.
— В наш и ваш интерес е. Този сандък ще ни бъде безкрайно полезен, ако искаме да съберем много злато, и то много бързо.
— Злато!… Разбираш ли, Бек, господинът обещава много злата Е, какво сте открили в Аляска?…
— Приказни мини — отговори господин Фалконе.
— Почакайте!… Струва ми се, че в Едмънтън чух да се говори за мини, които щели да се откриват в старото владение на Руската империя, но никой не искаше да повярва, защото мислехме, че тези слухове са само за да привлекат нови заселници по тези земи.
— Истина е — каза Бек.
— Не приятели — възрази скалпираният. — Тези приказки са верни и аз получих доказателство за това от един ирландец, когото имах щастието да спася от сигурна смърт. Този човек се връщаше от Аляска след четиримесечно пътуване. Носеше със себе си сто и шестдесет килограма чисто злато, а ми каза, че е имал най-малък късмет от всички, работили по онези места
— По дяволите!… Толкова злато!… — възкликнаха Бени и Бек.
— Да и то събрани само за четиридесет работни дни!
— Къде се намират тези толкова богати места?
— В долината на Клондайк, реката, която извира от склоновете на планината Сент Елиа.
— Не я знам, никога не съм преминавал границите на древната руска колония, но съм прекосил целия северозапад и Британска Колумбия. Ако тази чудна река съществува… По дяволите!… Ще я намерим!…
— Това не подлежи на съмнение тъй като след Юкон тя е една от най-големите във водния басейн на Аляска
— Тогава идваме, господине. Аз и Бек разбираме от разработване на участъци, тъй като вече сме работили заедно в сребърните мини на Колорадо, а аз дълго време съм търсил златни жилки и по Фрейзър, в Колумбия.
— Ето ценна помощ, дошла ми като по чудо — каза скалпираният. — След три месеца ще можем да стигнем до Аляска в най-подходящия сезон и да съберем злато. Но ни е необходим сандъкът.
— Ще ни кажете ли най-после какво съдържа?
— Предмети, които вероятно не бихме могли да намерим по златоносните места на Клондайк и които ще са ни безкрайно полезни. Вътре има един шлюз за промиване на пясъка, мотики, лопати, кирки и значително количество живак, необходимо за пречистване на безценния метал.
— Шлюз и живак!… Твърде полезни неща, за да ги изоставим в прерията. Трябва на всяка цена да ги вземем обратно. Утре аз и Бек ще отидем да потърсим каруцата
— А индианците?
— Е!… Сигурно са се върнали в своите вигвами, за да пируват с месото от говедата на господин Харис.
— Смятате ли да вземем с нас каруцата?… Струва ми се, че при едно такова дълго пътуване би била повече във вреда, отколкото от полза, и бих ви препоръчал да използуваме нашите коне. Добър ездач ли сте?
— Да, но раната ми още не е заздравяла и ми причинява ужасни болки.
— Ще почакаме да оздравеете и понеже нямаме храна ще използуваме времето да ловуваме и да изсушим месо.
— Надявам се след десетина дни да съм в състояние да яздя, без да страдам.
— И аз ви пожелавам това господине… Ей, Бек, няма ли да ни предложиш нещо?… Ние с Армандо умираме от глад.
— В момента нямам друго освен шише уиски, няколко сухара и семена от борови шишарки.
— Засега ще се задоволим и с това нали, Армандо?… А утре ще се опитаме да хванем някое животно, някоя прерийна мишка например, които по тези места се срещат в изобилие.
— Има и по-добри животинки, Бени — каза мексиканецът.
— Какво си открил?
— Една боброва колония.
— Къде?
— В устието на рекичка, която се влива в езерото една миля на юг оттук.
— Отлично!… Щом е толкова близо, тази вечер ще мога да ви поднеса печено боброво месо. Ще дойдете ли с мен, Армандо?
— На ваше разположение, господин Бени.
— А сега да закусим, да подремнем и преди залез ще отидем да намерим тези интелигентни гризачи.
X
НА ЛОВ ЗА БОБРИ
Два часа преди залез слънце Бени и Армандо, които не бяха заситили напълно глада си със семената от борови шишарки, напуснаха островчето с надежда да се сдобият с питателна и вкусна вечеря. След като Бек им даде напътствия как да намерят заливчето, двамата възседнаха ситите и добре отпочинали мустанги и се отправиха към езерото. Те се движеха по края на гората, за да могат в случай на опасност да се скрият в нея, и изминаха разстоянието за по-малко от половин час. Стигнаха до една широка поляна, потънала сред тучната прерия, чиито житни растения бяха достигнали огромни размери може би поради изключително богатата почва
Старият скитник, щом я видя, каза на Армандо:
— Ето следите от работата на бобрите
Слязоха от седлата и завързаха конете за ниския клон на един черен дъб. После започнаха да се придвижват безшумно по брега на блатото, като се стремяха да се крият под храстите, които бяха в изобилие. То не беше много дълбоко, имаше около половин миля обиколка и явно се обитаваше само от пернати. Тук-там се виждаше горделив лебед, който плуваше сред водите някоя двойка ястреби, дебели грозни птици, прилични на пуйки, които когато са преследвани или ранени, повръщат върху ловците погълнатата храна и дългокраки птици, големи колкото чучулига. Бени и Армандо напредваха все така предпазливо, защото знаеха колко недоверчиви са бобрите. Бяха стигнали вече до противоположния край на заливчето и се канеха да навлязат в едно дере, което по всяка вероятност щеше да ги отведе до потока, когато чуха глух шум като че ли от падането на огромно дърво в блатото.
