преминаха поляната на бобрите, прекосиха височините и достигнаха до противоположния край, чуха уплашеното цвилене на мустангите. Бени се разтревожи да не са нападнати от глутница вълци или от мечка. Спусна се по скалите в долината и изненадан видя конете свободни да подскачат на края на гората.
— Какво значи това? — запита се той, като сграбчи пушката — Че са имали сила да скъсат юздите?… Момче внимателно и приготви оръжието!
С едно изсвирване повика конете които побързаха да се приближат, като се мятаха неспокойно и цвилеха
— Чакай да видим — каза Бени и хвърли подозрителен поглед наоколо.
Хвана поводите и веднага забеляза, че бяха прерязани наполовина.
— Хм!… — промърмори. — Каква е тази загадка?
— Скъсани ли са?
— Не Армандо, прерязани с нож — отговори каубоят с намръщено чело.
— От кого?
— Ето загадката: от кого? Доколкото знам, нито едно животно не може да пререже така толкова здрави ремъци.
— Сигурен ли сте?
— О!… Повече от сигурен.
— Значи някой е идвал тук.
— И аз така мисля.
— И кой?
— Кой!… Кой!… Да ме вземат дяволите, ако знам!
— Може би някой индианец?
— Възможно е.
— А защо не ги е взел със себе си?…
— По простата причина, че не му е стигнало време.
— Значи този човек трябва да е наблизо.
— Сигурно, Армандо, и може би ни следи.
— Какво смятате да правим?
— Веднага да яхнем конете и да се отдалечим в галоп, за да им попречим да ни проследят и да открият скривалището ни. Хайде, качвайте се!…
Скочиха на седлата Бени натовари миещата мечка, която изобщо не желаеше да изостави, за последен път погледна към гората и като непрекъснато пришпорваха животните, бързо се отдалечиха. След половин час стремително препускане стигнаха до бреговете на езерото срещу гигантския бор, чийто връх сякаш докосваше звездите. Прекосиха водния канал и слязоха пред скривалището, където завариха Бек да привързва другите коне към едно коренище тъй като се страхуваше да ги остави свободни на края на боровата горичка.
— Нещо ново? — попита го Бени.
— Абсолютно нищо — отговори мексиканецът.
— Никакъв индианец ли не си видял?
— Не защо питаш?… Виждаш ми се неспокоен, Бени.
— Да, защото някой се мъчи да открие убежището ни.
— Вече?
— Ха!… Ще пазим внимателно, Бек. Ето един хубав енот, който ще ни осигури прекрасна вечеря.
— Нека е добре дошъл: огънят го очаква.
XI
ТАНЦУВАЩИТЕ РАСТЕНИЯ
През нощта не се случи нищо, което да оправдае страховете на Бени. Сутринта двамата каубои решиха да прескочат до голямата прерия, за да приберат сандъка и някои предмети, останали в каруцата. Заръчаха на Армандо да пази внимателно чичо си по време на отсъствието им, възседнаха мустангите и навлязоха в гората, за да я огледат. Страхуваха да не би индианецът, прерязал ремъците да се крие там. Огледът не даде никакъв резултат. Убедени, че наоколо не обикаля шпионин, побързаха да стигнат до прерията вече опустяла след оттеглянето на воините на Червения облак и на Шарената опашка.
Лесно бе да се открият следите оставени от нощното приключение, въпреки че високата трева, изпогазена от лудо препускащи коне вече се бе изправила. Многото вълци, ръфащи труповете на хора и коне загинали по време на преследването, ясно показваха, че са на прав път. Трябваше вече да видят голямата каруца. След половин час на юг забелязаха бялото й покривало, осветено от слънцето, което изпъкваше сред тъмнозеления цвят на огромните житни треви и бъфалограса.
— Страхувах се, да не би да са я откарали индианците, защото разполагаха с толкова много животни.
— Погрижили са се повече за бифтеците, отколкото за предметите, които са били в каруцата — отговори Бени.
— Значи ще намерим сандъка.
— И нещо друго, Бек, поне така се надявам.
Ускориха бяг и след малко стигнаха при каруцата, която все още бе на мястото, където я изоставиха Както се очакваше индианците я бяха претърсили, може би с надежда да намерят оръжие муниции и уиски. Сандъците бяха изхвърлени на се мята и отворени; буретата с храна — опразнени; платното бе отчасти разкъсано. Бени и Бек намериха обаче сандъка на Фалконе непокътнат. Явно индианците бяха опитали да го отворят, но солидните дъбови стени, заковани с големи пирони, бяха издържали на томахавките
— Ето, това наистина е късмет — каза Бени. — Щеше да ми е много неприятно, ако го бяха отнесли.
— А как ще го занесем до скривалището?… Тежък е.
— Ще го влачим, после ще разделим съдържанието в два или три сандъка, за да ги натоварим на резервните коне За щастие имаме още шест яки мустанга.
— А мунициите ни?… Дали са ги намерили?
— Не вярвам.
Каубоят влезе в каруцата повдигна една маса, която се намираше в задната част и под която имаше скривалище разположено между двете колела на каруцата От гърдите му се изтръгна радостен вик.
— Не са чак толкова хитри — каза той.
— Там ли са още мунициите?
— Да Бек. Тук имаме петстотин патрона за пушките и двеста за револверите без това, което носим със себе си. Да вземем всичко, което би могло да ни бъде полезно, и да побързаме да се върнем при бора.
Като тършуваха намериха доста неща, убягнали от погледите на хитрите индианци: две метални тенджери, сухари, разпръснати из тревата няколко консерви с храна, малко сланина чай и някои дрехи, много полезни за тях, като якета обувки, а също така и завивки. Събраха грижливо всичко, вдигнаха дори платнището на каруцата, което можеше да им послужи за палатка, тъй като бе от много здраво и непромокаемо платно, поставиха всичко в няколко сандъка и ги провесиха от двете страни на седлата. После с яко въже завързаха сандъка на скалпирания, за да могат да го влачат до убежището си. Натоварени с всички тези скъпоценни неща, двамата каубои не без съжаление оставиха голямата каруца, която толкова време им бе служила за подслон. Тръгнаха отново и се насочиха към бреговете на езерото. По обратния път нямаха лоши срещи, но им бяха необходими не по-малко от три часа заради тежкия сандък, който конете влачеха, а те често повдигаха, най-вече при преминаването на горичката. По време на отсъствието им Армандо, който бе пазил непрекъснато островчето, не бе забелязал нищо подозрително. Той успокои Бени, който се страхуваше да не би някой индианец да се навърта още наоколо. През деня каубоите се разходиха до бобровата поляна, но отново без резултат. Изглеждаше, че червенокожите окончателно се бяха оттеглили в селищата си, разположени по западния бряг на езерото, и се бяха отказали от идеята за отмъщение, може би убедени, че Големият ловец е напуснал прерията и е преминал Атабаска. През следващите дни двамата каубои и Армандо се подготвяха за заминаването — нямаха търпение по-скоро да стигнат приказните мини на Аляска. Скалпираният оздравяваше пред очите им благодарение на хубавото
