животното. Бени, който отново бе заредил пушката си, поднови стрелбата и както винаги куршумите му не отиваха нахалост.
Скочиха на конете и се отдалечиха с голяма скорост, без да чуят един глас, който им викаше заплашително:
— Ще имам скалповете ви!…
IX
НА БРЕГА НА МАЛКОТО РОБСКО ЕЗЕРО
Половин час след това яростно преследване, от което като по чудо се отърваха, Бени и Армандо стигнаха до брега на езерото в една местност, защитена от големи борове и черни ели, извисили гордо върхове на повече от петдесет, та дори и на шестдесет метра височина. Тъй като бяха доста изморени, пък се страхуваха да не срещнат и друга банда по бреговете решиха да си отпочинат и да дадат време на индианците да се оттеглят. Бени и Армандо събраха малко малини и братски разделиха трите сухара, които за щастие намериха в джобове те си. После полегнаха в тревата, като наблюдаваха пасящите коне Мястото изглеждаше съвсем пусто. По тези брегове не се виждаше нито колиба, нито вигвам. Дори кану не браздеше спокойните води на езерото, нямаше и дивеч. Кацнали по дърветата, грачеха гарвани и от клон на клон прелитаха диви гълъби, а сред тръстиките се чуваше крещенето на двойки водни патици Бени и неговият млад приятел постояха около половин час като напрягаха ухо да доловят и най-слабия шум — знак за завръщането на индианците После скочиха на седлата и препуснаха отново.
— Да отидем при другарите си — каза каубоят на Армандо.
— Сигурно доста са се притеснили от отсъствието ни и, кой знае може би вече ни смятат за убити и скалпирани.
— Смятате ли, че са стигнали до скривалището?
— Не сме чули никаква стрелба от брега, а това е добър знак. Но…
— Какво имате предвид?
— Знаете ли, тормози ме една мисъл…
— Каква?
— Виновен съм, че не се изкачих на хълма, за да се уверя, че Шарената опашка наистина е убит. Моята пушка обикновено не греши, но не съм напълно сигурен, че този мошеник е мъртъв.
— Дори да не е, мисля, че няма никаква надежда да ви хване.
— Ех, младежо! Не знаете индианците колко са упорити в отмъщението си!…
— Ще приемете ли един съвет, господин Бени?
— Кажете.
— Елате с нас в Аляска.
— Пътуването не ме плаши, уверявам ви, въпреки че е твърде далеч. Но бих искал да знам какво ще правим там?
— Това ще ви каже чичо ми.
— Видите ли, за мен, стария прериен скитник, ловец и златотърсач, няма значение дали съм тук, или на оня свят, стига да мога да спечеля малко долари или стерлинги и да не съм затворен в града. Какво повече?… Безкрайно обичам свободния живот и на никаква цена не бих се отказал от него.
— В Аляска няма градове.
— Толкова по-добре.
— Ще дойдете ли с нас?
— Защо не?… Сега стадото е загубено и ако се върна в Едмънтън, ще трябва да изтърпя мърморенето на господин Харис, който въпреки своите милиони и безбройни стада много държи на говедата и конете си.
— Мисля, че нищо няма да загубите напротив, само ще спечелите. Отнася се до събиране на злато с лопати.
— По дяволите!… Ето една дума, която гали слуха ми. Сигурен ли сте в това?
— Чуйте чичо ми, Бени.
— Изостряте любопитството ми!… Ех!… Черен гръб хайде ускори малко крачка скъпи мой. Нямам търпение да видя господин Фалконе!
Конят, който Бени яздеше сякаш го разбра, ускори бяг, последван от този на Армандо и другите два от каруцата, и премина в галоп край боровата горичка. Препускаха още около половин час без мустангите да забавят нито за миг своя ход, въпреки че не бяха спирали с малки почивки от десет часа Изведнъж Бени, който се бе умълчал и съсредоточено оглеждаше гората възкликна:
— Там!… Погледнете Армандо!
— Къде? — попита младежът.
— Пред нас, не виждате ли онова островче, до брега на езерото, само на няколко крачки от тръстиките?
— Където расте огромният бор?
— Точно така. Вътре се крият Бек и вашият чичо.
— Да се надяваме, че ще ги намерим.
— Не се съмнявам. Хайде, Черен гръб, побързай, ако искаш да си починеш на легло от свежа трева и бъфало грас.
Двамата ездачи подновиха препускането и държаха в ръце пушките, защото не вярваха в спокойствието, което цареше на брега на езерото. Край гората тук-там започнаха да се мяркат животни, които бързо побягваха при появата на конете Бяха предимно койоти, но от време на време се виждаше и по някой едър сив вълк. Те бяха опасни само в глутница, защото тогава се осмеляваха да се нахвърлят дори и върху въоръжени хора.
Очертанията на грамадния бор нарастваха пред очите им. Това беше едно от онези огромни растения, наричани от американците секвоя, а от естествениците Pinus albertina, които често се срещат из западните части на Северна Америка и по-специално по склоновете на Сиера Невада, Нова Калифорния, Скалистите планини и по веригата на Водопадите. Тези колоси не могат да се сравняват с австралийските евкалиптови дървета, които достигат невероятната височина от сто двадесет и шест метра, но имат по-широка обиколка. Понякога диаметърът им е по-голям от този на прочутите баобаби в Африка. В основата си те са толкова грамадни, че четиридесет човека не биха могли да ги обхванат. Борът, в чиято вътрешност вероятно бяха намерили убежище мексиканецът и скалпираният, не бе от най-могъщите въпреки че върхът му се издигаше на осемдесет-деветдесет метра от земята и в основата си бе толкова широк, че можеше да приюти удобно дванадесет души и още толкова коне. Извисяваше се над едно островче отдалечено на десет-дванадесет метра от брега, като го заемаше почти изцяло. Бени, стигнал вече на около двеста крачки, забеляза два коня да пасат спокойно на края на горичката и веднага ги позна.
— Това са конете на нашите другари — каза той. — Добър знак
Едва изрекъл тези думи, видя да се появява Бек, който извика радостно:
— Щастлив съм да ви видя!… От четири часа ме измъчва тревога. А индианците?
— Всички останаха назад.
— А Шарената опашка?
— Убит, поне така се надявам. Идвал ли е някой от тези бесни кучета насам?
— А чичо ми? — извика Армандо.
— Почива си спокойно на хубава постеля от свежа трева. Оставете конете и елате и вие да си починете
Двамата слязоха от конете освободиха ги от сбруята, взеха пушките и револверите и побързаха да преминат малкия ров, където водата нямаше и половин метър. Мексиканецът се здрависа енергично с тях, после заобиколиха огромното дърво и спряха пред един отвор, широк едва две крачки, но много висок, резултат от бавната, но непрекъсната работа на дървоядите
— Заповядайте в моята къща.
— Познавам я — каза Бени, като се смееше.
Промъкна се през отвора и се озова в нещо като пещера, издълбана в гиганта. Дървоядът бе унищожил вътрешността на бора и дървото — червено, прояждано от векове бе превърнато в прах, насъбрал се в основата. В единия ъгъл Бени забеляза скалпирания, излегнал се удобно върху купчина прясна трева,
