време и пълната почивка. Огромната рана на главата му започваше да зараства, а кожата така жестоко отнета от индианския нож — се възстановяваше, не така гладка както преди и за съжаление без косата, която вече никога нямаше да поникне върху обезобразения череп. Само след няколко дни щеше да бъде в състояние да се справя с неудобствата на дългото пътуване през пустите английски владения в северозападните райони. Двамата каубои изпразниха огромния сандък: извадиха кирките, мотиките, лопатите, шлюза и живака и разделиха всичко в четири по-малки. От платнището на каруцата направиха палатка която да ги приютява през нощите. Освен това изсушиха известно количество месо, имаха късмет и убиха още един енот, няколко бобъра и един голям лебед, тежък тридесет и пет либри. Рано призори на 18 април, т.е. петнадесет дни след като бяха загубили стадото, четиримата напуснаха огромния бор, решени да стигнат до залежите на далечния Клондайк. Денят обещаваше да бъде прекрасен, без да е твърде топло, а и конете добре отпочинали и след хубавата паша даваха надежди за дълго и спокойно пътуване. Бени и Армандо, станали неразделни приятели и поели задължението да снабдяват малкия керван с прясно месо, водеха колоната. След тях вървяха двата коня, натоварени със сандъците хранителните запаси, мунициите и накрая следваха Бек и Фалконе. След като напуснаха убежището си, започнаха да се придвижват по източните брегове на езерото, за да поемат по-късно на северозапад и да се доближат до голямата верига на Скалистите планини, която трябваше да ги заведе до границите на Аляска. Всички бяха весели и особено двамата каубои, които вече правеха сметка как с пълни шепи ще събират злато по земите на Клондайк. Не се притесняваха от индианците убедени, че Червеният облак и воините му са ги забравили, а Шарената опашка отдавна е разкъсан от вълците. Едно неочаквано събитие обаче им даде да разберат, че все още не бяха приключили с червенокожите. Изминаха две мили и се канеха да заобиколят последната част от езерото, за да свият на запад .Тогава Бени видя на края на гората да се развява един флаг, направен от кожа.
— Какво означава това? — запита се учуден. — Че някой ловец е убил животно и е оставил кожата му да съхне на този клон?…
— Идват ли тук ловци? — попита Армандо.
— Да, в разгара на сезона, но сега е твърде рано.
— Ей!… Бени!… — извика в този миг Бек. — Знаеш ли на какво прилича това странно знаме?…
— Кажи?
— На индиански тотем.
— По дяволите!… Имаш право, Бек!
Бени пришпори коня и се спусна към знамето. То висеше в края на клона на един черен дъб, но така поставено, че да не убегне от погледа на всеки, който се приближи към северния бряг на Малкото Робско езеро Бени и Армандо забелязаха, че това бе още недобре изсъхнала боброва кожа с рисунки на опаката й страна.
— Сто хиляди мечки! — възкликна каубоят, пребледнял. — Още ли е жив този проклет хитрец?
— Кой?…
— Шарената опашка.
— По какво съдите?
— По това, че този знак принадлежи на неговото малко племе т.е. това е знамето му. Не виждате ли, че на него е изрисувана шарена опашка?
— Вярно, Бени.
— Карамба! — извика Бек, който се бе приближил — Не съм се излъгал… Това ще рече, че нашият неприятел е още жив и рано или късно ще ни намери, за да ни скалпира.
— Тоя човек ще ни създава ядове — каза Бени.
— Смяташ ли, че хората от племето му са с него?
— Кой може да каже, Бек?…
— Бени, да се махаме, и то бързо!
— Да, и трябва да преминем Мирната река — каза Фалконе. — Оттатък няма да ни е страх повече от Шарената опашка.
— И аз така мисля, господине — отговори Бени. — Ще напуснем бреговете на езерото и ще тръгнем на север, за да стигнем колкото може по-скоро реката. Там са земите на Плоските глави и Големите кореми не могат да нарушават границите, без да са обявили война.
— Кои са Плоските глави? — попита Армандо.
— Също индианци, но не толкова кръвожадни като Големите кореми и които, надявам се, ще ни посрещнат добре. Хайде да препускаме и да вземем преднина.
Групичката веднага напусна брега на Малкото Робско езеро и решително тръгна на север, като смяташе след преминаване то на Мирната река да се отправи на запад. Местността наоколо се променяше. След горичките, които обкръжаваха езерото, и след голямата прерия, простряла се на изток в посока на Езерото на Бизона следваха доста хълмисти терени. Едни от тях бяха покрити с буйна трева, която някой стопанин можеше да използува за храна на стадата. Други — с малки горички от бял бор, достигащ понякога огромни размери — обиколка около два метра и половина и височина тридесет и пет метра; върби, от чиито корени индианците извличат червена боя и я използуват за украса на бойните си костюми; диви череши, сливи и потънали в цвят храсти от френско грозде. Наоколо прелитаха безброй птици, привлечени от богатия улов на риба в обширните блата. По обед след бързо и почти непрекъснато пътуване групата се спря за отдих в подножието на един хълм, по който сред високата трева се виждаха особени растения, нещо като големи балони, с обиколка повече от два метра и с изключително тънки за размерите им стъбла.
Бе излязъл доста силен и студен северен вятър и Бени нареди да вдигнат палатката, за да приютят господин Фалконе, който все още изпитваше силни болки. Канеха се да запалят лулите, когато чуха конете да цвилят и да удрят с копита като че ли разтревожени от нещо.
— Чуваш ли, Бек?… — попита Бени. — Дали мустангите не са забелязали някоя сива мечка?… По тези места още ги има в изобилие.
— Ще е добре дошла — каза Армандо — Казват, че месото й било вкусно.
— Да, но знаят как да се бранят и карат и най-смелите ловци да се пазят от тях. Ако…
Преди да довърши изречението си, нещо много тежко падна върху палатката, разкъса я и Армандо и Бек, които тъкмо излизаха, подскочиха.
— По дяволите! — изкрещя Бени, когото мексиканецът събори. — Кой се мъчи да ни убие?
— Карамба!… извика Бек. — Бизон ли ни връхлетя? Двамата каубои се освободиха бързо от палатката, която ги бе покрила, и побързаха да се измъкнат навън с пушките, последвани от Армандо и чичо му. Пред очите им се откри странна гледка.
От върха се спускаха, търкаляйки се и подскачайки в безредие, стотици и стотици от растенията балони, които бяха забелязали на върха на хълма. Те трябва да бяха доста тежки, тъй като имаха метър и половина-два обиколка, премятаха се надолу и подтиквани от силния вятър, продължаваха дяволския си бяг нататък в равнината. Едно от най-големите се бе стоварило върху палатката и я бе повалило, а други го следваха заплашвайки да връхлетят върху групата. Хора и коне падаха на земята. Балоните прииждаха подскачайки на седем крака особено като срещнеха пречка по пътя си. Налетяваха като ураган върху мустангите, удряха бедните животни, връхлитаха върху мъжете, като ги блъскаха и бутаха и имаше опасност да ги повлекат надолу в шеметния си бяг. Фалконе, целият натъртен, бе изтласкан сред един гъст храст, който за щастие го задържа. Бени попадна в една пукнатина, а Бек и Армандо, пометени по склона бяха отнесени към една групичка малки дъбове на триста крачки от палатката. Когато се изправиха всички малко или много контузени, видяха тези странни растения да тичат като обезумели по равнината да танцуват в безпорядък и да изчезват в горичките, които растяха в низината.
— По дяволите! — възкликна Бени, който умираше от смях, въпреки че бе целият в синини. — Ако беше продължило още малко, добре щяха да ни подредят. Танцуващите растения!
— Танцуващи растения?… — каза Армандо. — Може да ги наричате бомби!… Що за растения са това? …
— Наричат се Cyclotoma phtyphylum — отговори чичо му.
— Име, което кара кучетата да кихат — допълни Бени. — Ние предпочитаме да ги наричаме танцуващи растения. Както видяхте това са огромни балони, образувани от влакна, приличащи на добре привързани и закръглени снопове слама. По тези места се срещат много, има ги и по на север, в равнините на
