— Индианци?… — попита Армандо и бързо зареди пушката.
— Не — отговори Бени и се засмя. — Това са бобрите
— Те ли предизвикаха този шум?… — Повалиха огромен бор.
— Бобрите ли?… Тези тъй дребни животни? — попита изненадан Армандо.
— Учудва ли ви?
— Не смятате ли, че е за чудене?
— Вярвам ви, защото още не познавате бобрите и никога не сте виждали дигате, изградени от тези малки гризачи.
— Диги?…
— Които изглеждат сякаш са направени от хора, младежо. Тези чудесни строители, за да си подсигурят спокойни заливчета, защитени от пороите, и за да предпазят жилищата на колонията си от наводнения и разрушения, издигат срещу водните потоци невероятно здрави диги, препречващи течението. Когато водата се издигне бентовете променят посоката й.
— С какви материали?
— С дървета, които първо прегризват в основата и така ги повалят, а след това ги тласкат в реката.
— Това е невероятно, господин Бени.
— Може и така да ви се струва, но по-късно ще видите, че не ви разказвам басни. Всъщност като гледате тези дига, които понякога са твърде дълги, е трудно да повярвате, че са дело на толкова дребни животни. Бобрите особено по тези места пък и по на север със своите бентове са причинили необикновени преобразувания в почвата, създали са езера и канали, наводнили са безкрайни гори и са унищожили дърветата в тях, променили са течението на много реки и са превърнали блата в плодородни прерии. Смята се, че тези животинки са потопили половината територия в околностите на Хъдсъновия залив.
— А дълга ли са тези диги?
— Някои от тях достигат една миля.
— След като наводняват такива територии, бобрите сигурно причиняват доста щети?
— Разбира се, но са подложени на упорито систематично изтребване и видът бързо изчезва Кожата им е много търсена и затова ловците от Хъдсъновия залив и от американската компания в Аляска всяка година унищожават много от тях.
— Кажете ми, господин Бени, вярно ли е, че бобрите могат да си строят къщички?
— Вярно е и ще ви покажа след малко. Те са кръгли, здраво изградени от леко дърво, преди всичко върба и елха, а отгоре измазани с непропускаща смес.
— И как ги правят?
— Служат си с дългите си опашки.
— Както зидарите използуват мистрията…
— Точно така, млади момко. А!… Стигнахме.
Бяха в края на една долина, която завършваше със заливче, заобиколено с тополи, елхи, върби и ели и свързано чрез канал с малка рекичка, вливаща се в езерото. Първото нещо, което Армандо забеляза, бе една дига, построена от дървени трупи, забити в залива. Бе дълга над шестдесет метра и разположена така, че да препречва достъпа до канала.
— И тя ли е построена от бобрите, господин Бени?
— Да, и както виждате, не позволява на водата, която идва от реката в канала, да се излива в залива.
— Прекрасна конструкция.
— Наистина.
— А къде са бобрите?
— Погледнете там. Забелязвате ли онези закръглени къщички, които се показват от водата?… Те са поне три групи.
— Да, виждам ги.
— А ето и бобрите на работа: вижте ги как плуват около онази голяма елха, която плува сред залива, и леко я побутват към дигата. По нея има клони, защото скоро са я повалили, но острите им зъби веднага ще се захванат за работа и бързо ще ги прережат.
Армандо погледна в указаната посока и видя едно дърво, което плуваше на повърхността на езерото, заобиколено от множество бобри.
— А сега да се захванем с лова — каза Бени. — Ужасно ми се иска едно хубаво печено.
— Не се ли страхувате, че индианците ще чуят изстрелите на пушките ни?…
— Вече с положителност са стигнали западните брегове на езерото.
— А бобрите ще се оставят ли да ги доближим?
— Елате и ще видите. Ще ги изненадаме, докато работят. Но трябва да внимаваме да сме винаги срещу вятъра и да не вдигаме шум. Да побързаме, защото не е безопасно да оставяме конете си сами на края на гората. По бреговете на езерото има и мечки.
Промъкнаха се сред дърветата, които растяха край залива, и започнаха мълчаливо да напредват. Движеха се предпазливо, за да не обезпокоят малките работници, които имаха много остро обоняние Бяха изминали вече двеста крачки, когато Бени спря и пошепна на Армандо:
— Мисля, че ще имаме още по-хубаво и доста по-тлъсто печено от бобровото. — Какво видяхте?
— Погледнете пред нас, на брега на заливчето.
Армандо погледна в посоката, която му сочеше каубоят, и видя едно животно, седнало на задните си крака. Луната вече бе изгряла и светлината й се отразяваше във водите на езерото точно пред него. Армандо успя да го огледа внимателно. Приличаше на малка мечка, но имаше нещо мише в него, поне така изглеждаше муцуната му. Бе дълго повече от половин метър, с опашка от около двадесет и пет-тридесет сантиметра, а козината му бе жълтеникава, нашарена с черно. Напълно успокоено от тишината, която цареше в гората, и несмущавано от бобрите, то бе седнало на ръба на заливчето и от време на време потапяше лапи във водата, придърпваше нещо оттам и го поставяше пред себе си.
— Какво прави? — удивен попита Армандо. — Бих казал, че това животинче мие нещо или лови риба.
— Този енот наистина е зает с миенето на вечерята си.
— А!… Какво казахте?…
— Преди да започне да се храни, това чисто животно измива и кестените си, и ларвите и рибата молюска, с които се храни.
— Шегувате ли се?…
— Не Армандо. Енотът или миещата се мечка, ако така ви харесва повече, има този добър навик. Гледайте с каква сериозност и колко добре измива храната си. Събира я на брега, за да може после на спокойствие да я изяде
— Виждам, господин Бени. Какво нещастие че нямаме никаква храна.
— Така е, но сме гладни, а месото на енота е превъзходно.
Прицели се с пушката в животното, което на разстояние седемдесет-осемдесет метра спокойно продължаваше да мие и после натисна спусъка След изстрела отекнал в горичката и принудил бобрите да се разбягат, последва глух плясък. Бедният енот, грубо прекъснат в работата си от жестокия куршум на ловеца бе паднал във водите на залива. Бени и Армандо се спуснаха на брега и побързаха да го уловят, преди течението да го е отнесло в езерото.
— Горкото животинче — каза Армандо. — Убито, докато се готвеше да се храни.
— Ще послужи за вечеря на нае младежо, та дори и за закуска тъй като е доста едра Хайде да се връщаме защото вече чувам лая на койотите и воя на вълците.
Бени метна енота на раменете си и двамата тръгнаха като следваха брега на заливчето. Бе великолепна спокойна нощ. Луната се издигаше в небето с цялото си великолепие и осветяваше бобровата поляна и гората, а високо горе проблясваха милион звезди. Свеж бриз, наситен с острия аромат на пелин и мента, подухваше от близката прерия. Листата на черния дъб, върбите, елите и смърчовете леко шумоляха. В далечината се чуваше цвърченето на големите щурци и от време на време — воят на вълк или лаят на койот. Бени и Армандо, обезпокоени за конете, които бяха оставили оттатък долинката, бързаха. Когато
