да ги прекараме, а ние нямаме.
— А също и параходи — добави Армандо.
— Трябва точно това да е било мястото, където Големият Джордж е изтеглил късмета си — продължи Бени — Мислех, че е само легенда, но сега разбирам, че е истина.
— А кой е Големият Джордж? — попита Фалконе — Разкажи ни!
— Златотърсач, който почти мъртъв бил прибран и гледан от едно индианско племе. Той попитал своите закрилници дали в Аляска има богатства, а те вместо да го заведат на участъците, които тогава не били още известни, го отвели в гробище на отдавна изчезнали животни. Подпомогнат от племето, Големият Джордж събрал много слонова кост, с неимоверни усилия успял да пренесе товара си до брега на реката и да го натовари на лодка. Казват, че спечелил милиони долари, когато го продал в Съединените щати.
— Но ние никога няма да намерим племе което да се нагърби с такава задача — каза Фалконе
— За съжаление, господине. Видяхте какъв късмет имахме при тананците Да оставим тази слонова кост на някой друг, който не бърза толкова, и да тръгваме към страната на златото.
След три дни наближиха Стюарт и я прекосиха на около петнадесет мили от устието й. Тук направиха престой, за да могат животните да си починат. Като обикаляха из околностите да търсят дивеч, Бени и Фалконе намериха в една малка равнина няколко участъка, разработени вероятно от златотърсачи. Двамата започнаха да изследват извадения пясък и откриха тънки жилки от скъпоценния метал, но толкова дребни, че не си заслужаваше труда да ги събират. Откритието въпреки всичко ги въодушеви.
— Вече вървим през златоносни терени — каза Бени. — Започвам да чувствувам вълнението, което много сполучливо са нарекли златна треска. Кой знае колко съкровища и късове самородно злато се крият в тези все още девствени земи.
— Колосални богатства — възхити се Фалконе. — Може да се каже, че американската земя е замесена от злато и сребро.
— А участъците в Аляска?
— Все още не се знае точно колко се добива от тях, но предполагам, че сега извличат милиони долари, а в бъдеще ще дадат и повече.
— Какво щастие би било, ако и ние открием някоя добра жила, господин Фалконе.
— Ако златото не липсва за другите и за нас ще се намери, още повече че притежаваме добри инструменти.
— Какви?
— Почакайте да пристигнем до мястото и от големия сандък ще извадя един инструмент, който може би другите златотърсачи нямат. Бени, да се връщаме в лагера, тук няма дивеч.
— За щастие имаме достатъчно провизии да стигнем до Доусън.
— Така е Бени.
Тази нощ канадецът сънува планини от злато и участъци с приказни богатства. Представяше си, че се намира на бреговете на Клондайк и с всеки удар на лопатата извлича огромни късове самородно злато, всеки по няколко килограма.
На другия ден щяха да потеглят отново. Те можеха да съкратят част от пътя, ако тръгнеха на север, но не желаеха да се отправят към златоносната зона, преди да са си набавили хранителни запаси от Доусън, а и без да са получили информация за по-богатите райони. След като преминаха реката Индиано — десен приток на Юкон, се изкачиха отново по брега и пресякоха Клондайк при устието й. На другия ден видяха първите къщи на града и прекосиха границата на Аляска.
XXX
ДВУБОЙ МЕЖДУ ЗЛАТОТЪРСАЧИ
Доусън се намираше на границата между Аляска и северозападните английски владения. Градът бе сравнително нов. Преди 1896 година на земите, където бе разположен, нямаше дори и една колиба. Единствено от време на време можеше да се види мечка или вълк. През 1897 година имаше три-четири бараки, построени от грубо издялани дървени трупи, но само за няколко месеца, след като бе открито златото, броят им се увеличи значително от идването на нови хора. През юли същата година имаше вече повече от шестстотин големи бараки и стотици палатки, поща, игрални домове и барове хотели и население от три хиляди и петстотин души. Градът бързо се разрасна, а неговите хотели печелеха добре за сметка на богатите мъже които се връщаха от златоносните участъци, натоварени със златен прах или с хубави късове самородно злато. Само хотелиерите фалираха, въпреки че по всякакъв начин се опитваха да накарат клиентите си да плащат невъзможни цени. Малко по-късно сред калта и блатните води, към мизерните бараки американците издигнаха театър, болница и магазини на търговската компания „Аляска“ и на Северната американска транспортна и профсъюзна компания. Последните две имаха вече седем парахода, които пътуваха по Юкон, макар че през осем месеца от годината реката бе скована от лед и докарваха в града все нови и нови, обхванати от златната треска емигранти. Пътуванията невинаги бяха успешни, защото понякога хората, натоварени на тези параходи, рискуваха да умрат от глад, както например пътниците на „Бела“, блокирани от ледовете цели тринадесет дни с малко храна на борда.
Четиримата мъже влязоха в града и решиха да отседнат в хотел, за да си починат няколко дни и да се запасят, преди да тръгнат за Клондайк. Всички общо притежаваха около две хиляди долара, а освен това смятаха да продадат три коня и да спечелят още една хилядарка. Хотелът, който избраха — един от най- добрите представляваше мръсна барака на един етаж, изграден от дървени греди, с една-единствена стая за спане която обаче посредством платнени паравани можеше да се разделя на отделни помещения, достатъчни да побират по един човек. Разбраха се цената да едва долара на човек, без храната. След това си поръчаха скромна закуска от бобена чорба печена патица сирене и бутилка уиски — общо двадесет долара.
— По дяволите! — възмути се Бени. — Та този хотел ще ни разори! Ако трябва да живеем тук няколко седмици, ще останем без пукнат долар.
— Ще си ги спечелим отново на участъците — каза Фалконе, като се смееше.
— Във всеки случай трябва да побързаме да се махнем.
— Тръгваме след три дни.
Те уведомиха хотелиера за намерението си да продадат три коня. Той, като порядъчен човек, чистокръвен янки, им предложи да ги купи за хиляда долара, правейки си сметка, че по-късно би могъл да спечели сто, а дори и повече долара. Сключиха договора, плати им в златен прах, защото нямаше достатъчно долари и стерлинги. Подари им и бутилка бира, като ги увери, че му струва три долара. След като получиха парите приятелите предадоха конете и тръгнаха да се снабдят с провизии, както и да научат някои подробности за най-добрите златоносни участъци. Най-напред отидоха при бръснаря да се обръснат и да подкъсят косите си срещу два долара за човек, после се погрижиха за единия кон, който от дългото пътуване бе останал почти без подкови. Като свършиха това те започнаха да пазаруват и се запасиха с петстотин либри брашно, сто либри фасул, сто и петдесет — солено свинско, двадесет — чай, сто — захар, тридесет — кафе петдесет — сланина сто и петдесет консерви. Освен това купиха сол, пипер, барут, патрони и похарчиха около хиляда долара. За щастие имаха още два коня, иначе трябваше да прибягнат до услугите на носачи, за да пренесат провизиите до участъците а това би ги разорило.
Всичко струваше много скъпо и всеки искаше да му бъде платено добре. В Доусън никой не работеше за по-малко от двадесет долара на ден; един лекар не отиваше на посещение, ако не му се платяха предварително петнадесет долара. Покупките им отнеха цял ден. Нахраниха се в хотела и решиха да отидат в един от многобройните игрални домове, където се събираха златотърсачите, за да ги разпитат по кой път да тръгнат и как да стигнат до богатите участъци, разпръснати по бреговете на Клондайк. Тъй като знаеха, че в тези комарджийници сбиванията не бяха нещо рядко, те предвидливо взеха револверите и ловджийските си ножове.
— Никога не се знае какво може да се случи — каза Бени на другарите си. — И в Колорадо, въпреки че полицията добре си отваря очите. имаше жестоки побоища, които завършваха с револверни изстрели. Тук няма полиция и ще бъде още по-лошо.
Баровете, в които се играеше безразсъдно, бяха много, но нашите хора решиха да отидат в най- големия, който носеше привлекателното име „Златна река“. В него се продаваха всевъзможни напитки и той не бе нищо друго освен една голяма палатка, подпряна от стълб с огромни размери, боядисан в цветовете
